Зеленият преход в тежката индустрия е осеян с препятствия, нужна е помощ от ЕС и държавата

Големите индустриални производители в България успяват бързо да се адаптират към новите европейски зелени условия и изисквания за декарбонизация. Адаптацията може да премине сравнително плавно, както върви в ЕС, само ако бизнесът и държавата гледат в една посока. Само така може да е ясно от каква точно подкрепа се нуждаят предприятията в момента – на фона на война и след преминаването на пандемията от коронавирус. А и да е ясно за компаниите как точно държавата вижда зеления преход и в какво тя може да им подпомогне, а не безидейно да се раздава финансиране „на калпак“, както сме виждали да се случва стотици пъти.

В българската тежка индустрия назрява труден казус – редица предприятия получиха подкрепа покрай коронакризата, а сега и заради войната в Украйна. Последната мащабна подкрепа бе заради високата цена на електроенергията. Подобна подкрепа обаче нямаше за фирмите, използващи парата като топлоносител. Те просто бяха забравени от системата.

А подобна политика е в противоречие на идеята за „запазване на работните места“. Дори напротив, именно заради предвидените реформи и липсата на помощ скоро някои сектори могат да „изпаднат“ от българската индустриална кошница. А заради такива проблеми родната тежка индустрия след няколко години може напълно да изгуби своите конкурентни предимства, спрямо другите икономики. Като се вземе предвид и географското ни положение, е очевидно за всички как повече компании биха мигрирали извън пределите на ЕС.

За да се избегне това на първо време е нужен диалог на политиците с бизнеса, а след това и ясна визия и предвидимост накъде да се насочат усилията на предприятията. Последните два фактора зависят донякъде и от нормализирането на политическата обстановка у нас.

Защо са нужни удачни политики?

В момента вече сме далеч от необходимостта за възстановяване след пандемията и голяма част от бизнеса на практика се е възстановил от тази криза. Това, от което в момента имат нужда компаниите и за което Европа настоява, е за декарбонизиране и ускоряване на процесите по зеления преход. Някои държави поеха инициативата за въглеродна неутралност много по-рано отколкото целия ЕС и пример за това са  скандинавските държави и Франция. Германия пък от години води политика на зелени инвестиции. Подкрепата за големия бизнес е нужна точно в това направление – да намери правилния път за декарбонизация. Точно такъв е и казусът на родното предприятие „Солвей Соди“. От компанията вече са започнали трудния път за декарбонизация имат и одобрена от мениджмънта пътна карта по темата. Инвестициите на групата у нас за последните 25 г. са над 1,6 млрд. лева. И още нещо: дружеството е най-големият завод за производство на синтетична калцинирана сода и той за щастие функционира точно в България.  Но липсата на държавна устойчива политика спъва визията за развитие у нас. Развитие, което е важно и дава препитание на над 1300 висококвалифицирани служители в района на Девня и Североизточна България.

Именно удачните политики ще дадат глътка въздух на предприятията да задържат работниците и да продължат да развиват продукцията си. А това е ключово в момента: да е ясно очертана работната среда и как Плана за възстановяване може да подпомогне всички дружества, не само малките и средни предприятия. Конкретно при „Солвей Соди“ се оказа, че компанията е изключена от всякакви схеми за подкрепа покрай скъпата електроенергия. Дружеството само си произвежда повечето от необходимата енергия, но за дейността им е нужна основно индустриална пара. Тя се произвежда от собствения ТЕЦ на фирмата, като проблемът там идва от използвания ресурс, който поскъпва в последните години.

Тук не говорим само за едно предприятие, което използва технологична пара за основен ресурс в производството си. Засегнати и без почти никакви възможности за подкрепа са редица предприятия от химическата, циментовата, фармацевтичната и пивоварната индустрия. Всички те разчитат и на парата, не само на електроенергията, за производствата си.

А без подкрепа от държавата „Солвей Соди“ не могат вечно да свиват срамо разходите си. Дори ако липсата на адекватна подкрепа продължи, то през 2027 г. компанията очаква да загуби конкурентоспособност спрямо другите предприятия в региона, стана ясно от презентация на компанията, направена наскоро в София. А това води до загуби и проблеми за цялото предприятие, служителите му и икономиката като цяло.

Много от компаниите, включително и „Солвей Соди“, вече имат много ясно изразени планове за развитие и на производството,  и на мощностите си. А акцентът на помощта трябва да бъде как точно да се запази конкурентността на предприятието, обясняват оттам.

Ще има ли пара за локомотива „Солвей“?

Към момента „Солвей Соди“ остава изключено изначално от възможността за подкрепа чрез Плана за възстановяване и устойчивост.  Компанията е част от схемата за търговията с емисии, от която като опция са изключени предприятията да кандидатстват за средства по плана. Възможностите за инвестиции чрез спестените емисии също са ограничени, а в България все още не функционира и Модернизационния фонд и Фонда за декарбонизация, от които също може да се търси подкрепа. Структурните фондове на ЕС имат друга насоченост, а това оставя горещата пара и локомотивът „Солвей“ без много варианти за маневриране. Думата „маневрира“ може би не е точна, но добре описва гората от премеждия - високи цени, проекти за декарбонизация и изисквания на ЕС за зеления преход. Натрупването на всички проблеми на куп, в съчетание с липсата на редовно правителство и подкрепа натежават все повече и повече.

Съхранението на енергия и ролята на „Девня енерджи“

Ако някой някога включи големия бизнес в ПВУ и в програмите за развитие на ВЕИ заедно със системите за  съхранение на енергия, то това ще бъде добър старт за нови проекти в индустрията. Там „Солвей Соди“ може активно да се включи, по подобие на другият индустриален гигант у нас „Аурубис“, макар че техния фокус не е върху производството на калцинирана сода. На практика големия бизнес у нас притежава инфраструктура за изграждане на сериознио съоръжения за съхранение на енергия, чрез партньорство с банки може да задели ресурс за инвестиции във ВЕИ проекти. „Аурубис“ вече инвестират в свой собствен соларен парк и амбицията им е след няколко години цялото производство да е базирано на чиста енергия.

 От „Солвей Соди“ също имат изграден фотоволтаичен парк. Компанията ще работи тясно и със земеделските производители в региона, от които получава биомаса с която се захранва частично ТЕЦ „Девен“. Другата част ще идва и от RDF - алтернативно гориво от неопасни отпадъци, които могат да се  произвеждат в региона, и които биха могли да се доставят един ден и от завода за боклук на София.

Това гориво предполага включва оползотворяване на предварително обработени битови отпадъци, които не могат да бъдат рециклирани. Вместо да бъдат депонирани на общинско ниво, което се случва в България към момента, ще се използват за производство на енергия по много ефективен начин”, обясняват от „Солвей Соди“ за проекта си „Девня енерджи“. Амбицията на компанията е до 2026 г. да е намалила с 1/3 въглеродния си отпечатък, а постепенно до 2030 г. да прекрати и използването на въглища в производството си у нас и в Европа. Основната цел разбира се е постигането на климатичната неутралност като това ще се случи до средата на този век. В анализа за включени редица технологии за този процес като улавяне и преработване на CO2, дори нови зелени мощности или бъдещите нови ядрени технологии. Но всичките тези инвестиции са непосилни за едно предприятие. Далеч по-лесно е производството да отиде извън пределите на ЕС, ако държавата и Европа сметнат, че може да се продължава без подкрепа за прехода…

Така в момента предприятието е притиснато от регулациите. Единствената подкрепа идва чрез Системата за търговия с въглеродните емисии. Но в Европа до момента няма случай подобни проекти да са се изплатили само чрез търговия с квоти. Технологичната пара остава изключена като енергиен носител в зеления преход у нас, поне до момента.

За да се декарбонизира технологичната пара за предприятията от химическата и циментова индустрия в краткосрочен план няма много алтернативи: нито зеленият водород е толкова развит, за да бъде алтернативно гориво, нито пък ще бъде промишлено конкурентоспособен в идните десетина години. Предизвикателството към зеления и синия водород сега е насочено към факта, че той е много подпомаган с европейски средства, за да достигне промишлено развитие. Но всъщност неговото използване към този момент за чисто енергийни нужди на европейско ниво почти се изключва, защото икономически процеса не може да бъде затворен . Цяла Европа се е впрегнала да търси варианти може ли да се използва зелен и син водород в енергетиката директно като първично гориво или не.  Индустрията също не може еднозначно да отговори на този въпрос.

Производството на синтетична калцинирана сода се осъществява именно в тези съоръжения.

Ролята на синтетичните горива и биометана

Към момента в надделява идеята за използване на биометан и химикали за производство на гориво за ТЕЦ-ове, като този на „Солвей“. Този микс изглежда ще бъде и в основното гориво в следващите десетина години, докато реално се развие водородната промишленост и у нас. Заради това засега производството се фокусира основно върху системите за съхранение на въглероден диоксид и употребата на устойчива биомаса.

Едва след 10 години водородът може да се очаква да бъде устойчиво и икономически оправдано алтернативно гориво или суровина за други процеси. Засега обаче природният газ си остава гориво , което ще бъде преходно и, което след около 15 г няма да се използва във варианта, в който виждаме сега. Вече се открояват разработките на синтетичен газ, който се произвежда от различни химически процеси.

В следващите 10 г въглищата също нямат кой знае каква алтернатива, освен биомасата, за която обаче все повече се слагат критерии за устойчивост. Другият източник на алтернативно гориво са битовите отпадъци или познатото у нас RDF гориво. То е познато като технология в Европа и се използва отдавна, но в България все още дори няма ясен стандарт какво точно може да съдържа RDF горивото. В момента реално този продукт се произвежда единствено от завода за боклук край София.

В новите инсталации на  „Солвей Соди“ може да се използват и нови видове гориво, получено от отпадъците от биомаса, както и популярната слама. На практика, при пълно натоварване на мощностите в района на Девня, цялото  RDF гориво на София може да бъде изгорено, и това ще покрива едва една трета от енергийните нужди на централата там. Другите две трети могат да идват точно от новите поколения гориво на биомаса, които са екологично устойчиви. Тези проекти са описани в пътната карта на „Солвей Соди“ за декарбонизация, която вече няколко пъти е представяна пред политиците.  Тя се подкрепя от местната власт, но няма държавническа воля и подкрепа за тези инициативи.

Разбира се, остава и другият вариант – предприятието продължава да работи, докато Европа позволява употребата на въглища за производство на пара. Това обаче е пагубният вариант за всички в района на българската химическа долина – Девня. А в условията на пожелания как страната ни може да има своите въглеродни долини, то нека експерти и политици да намерят начин за устойчивото развитие на химическата индустрия у нас, коеято може да бъде ключовоа и за другите сектори в процеса на декарбонизация.