Въглищата си отиват - но какво идва след тях?!

Славчо Нейков, енергиен анализатор

Вече стана повече от ясно, че доколкото въглищата в България въобще имат някакво бъдеще, то рязко се свива с всеки изминал ден. Въпросът е има ли национална визия какво следва по-нататък. 

Току-що приключилото пето издание на Форума за зелен преход за пореден път събра политици, експерти и представители на бизнеса на най-високо ниво. Паралелният поглед върху световните, европейските и регионалните тенденции в рамките на отлично организираното събитие неизменно водеше и до чисто националните измерения на случващото се в България. Една от темите, които намериха специално място в програмата на събитието, беше Кръгла маса, посветена на зеления преход и бъдещето на въглищата в страната. За разлика от предишни подобни обсъждания, доминирани от въглищен ентусиазъм, този път при дискусиите определено доминираше реализмът; и това е лесно обяснимо на фона на фактите за бързи политически, икономически и социални промени, съпроводени от експлодиращ технологичен бум. 

В последните пет години се наслушахме на бодряшки политически изказвания как въглищата в България щели да имат много важна роля поне до 2038 г. – при това политическият ентусиазъм беше обвързан дори и с немотивирани парламентарни решения, някои от които на мен ми понамирисват на откровена противоконституционност (като това от 31 януари 2020 г.). На този фон през септември 2023 г. публикувах мнението си, че въглищата едва ли ще домъждукат  със съществена роля в енергийния микс на България не до 2038, а до 2028 г. И трябва да се коригирам – вече съм напълно сигурен че това няма как да стане.  Да напомня в тази връзка огромните ВЕИ мощности, които чакат присъединяване към мрежата, бясното развитие на батериите, чукащите на вратата нови технологии, вкл. и в областта на енергийната ефективност и т.н.

Малко факти

Официални данни както на европейско, така и на национално ниво, илюстрират явно изразената тенденция в спада на добива на въглища и респ. на производството на електроенергия от тях. В България това е свързано и с продължаващото трупане на огромни финансови загуби – но и с други не по-малко притеснителни последици, които чакат своя анализ и адекватни управленски решения. 

Така,  през 2024 г., в рамките на Европейския съюз ВЕИ източниците за производство на електроенергия преобладават (около 47%) – ако добавим към този процент и ядрената енергетика, нисковъглеродното производство има тотално превъзходство.  За сравнение, в ЕС дори електроенергията, произведена само от фотоволтаици, вече е повече от тази, произведена от въглища!

В България спадът на добива на въглища в последните няколко години вече се измерва не в проценти, а в пъти.  За илюстрация, ето няколко числа за добива на въглища от „Мини Марица – Изток“ ЕАД – през 2022 г. са добити около 34 милиона тона; през 2023 г. – около 19 милиона тона; през 2024 г. – по-малко от 14 милиона тона; перспективата за 2025 г. е за още по-голям спад. Същевременно, в пъти се увеличават и загубите на дружеството - през 2024 г. то отчита счетоводна загуба преди данъци в размер на приблизително 284 милиона лева ( при около 135 милиона лева 

загуби за 2023 г.) и т.н. Статистиката може да бъде детайлизирана, но и фактите, и тенденциите са повече от ясни – производството на електроенергия от въглища е абсолютно нерентабилно и води до все по-големи загуби. 

Така пазарът си казва своето и нито полулегални административни мерки, нито политически заклинания ще спрат тези процеси. 

За съжаление, това не е единственият проблем, свързан с темата за въглищата в България – ето още няколко, които също предполагат спешно търсене на обосновани решения. 

Липсва цялостна визия за развитието на въглищните региони в страната

Липсата на такава логично обоснована визия води след себе си хаотичност и на действията, и на посланията, а ефектът от това е отрицателен както за гражданите, така и за икономическото развитие на въглищните региони. В практически план не са представени и подредени приоритетите на национално ниво – в този контекст следва да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност теми относно реалната жизнеспособност на „МИНИ МАРИЦА-ИЗТОК“ ЕАД и свързаните ТЕЦ в контекста на зеления преход; енергийната сигурност и балансирането на енергийната система; инвестиционни планове; кадрово развитие; демографски въпроси и т.н.

Това от своя страна предопределя до голяма степен и неадекватната публична комуникация за настъпващите промени и за необходимите и предприемани действия.

Лоша комуникация с гражданите

Логични и разбираеми пояснения от страна на институциите за свързаните със зеления преход промени, последствията от тях и възможните стъпки, като цяло липсват. И това се отнася както до живеещите и работещите във въглищните региони, така и спрямо обществото като цяло. Ясно е, че хората масово не разбират какво става, а още по-малко какво предстои. Видимо темата много често се използва политически и популистки, а това изкривява реалностите и респ. води до още по-голямо объркване. Стъпките към подобряване на комуникацията обаче предполагат яснота на управленско ниво по отношение на приоритетите, за което стана дума по-горе, вкл. и в контекста на икономическата реорганизация на регионите. А това вече засяга и опитите за преквалификация на хората по места – към момента много от тях откровено не желаят да се преквалифицират. А дори и тези, които искат преквалификация, не могат дори да разберат къде биха могли да прилагат евентуални нови умения, защото не им се казва какво предстои.

За инвестициите, инвеститорите и кадрите

Възможностите за инвестиции във въглищните региони безспорно са огромни – при това немалка част от тях предполагат и запазване на работни места на база на съществуващата експертиза. И горното се отнася не само за нови инвестиции, но и в контекста на т.нар. „рекултивация“ (изрично залегнала и в програмата на правителството) и др.  – само че е нужна конкретизация на действията, защото при спада на ролята на въглищата хората търсят алтернативи – при това и на други места; а това допълнително увеличава демографския проблем, което пък влияе върху икономическото развитие.  Паралелно с това, яснотата по отношение инвестиционните планове ще даде възможност и за своевременно целево обучение на кадри (извън темата за преквалификацията, за която стана дума по-горе).

Същевременно, бързо трябва да се прецизира и отношението към вече направени огромни инвестиции (като AES Гълъбово), които имат и съществено значение за енергийната сигурност. Тази централа е най-модерната въглищна централа не само в България, но и на Балканския полуостров, с отлични характеристики, отговаряща на всички съвременни изисквания. Дългосрочният договор на централата обаче изтича през май 2026 г. В посочения контекст вече се предприемат стъпки, свързани с продължаване на нейната работа, вкл. и с оглед промяна на технологичния процес, при това като се гарантира запазването на работните места. Своевременната държавна подкрепа в това отношение обаче е ключова, вкл. и с оглед запазване на работещите, които едва ли ще чакат много дълго да видят какво ще стане.

Един прескачан проблем – здравето

При сериозните политически заигравания, свързани с ползването на въглищата като национален енергиен ресурс, основните акценти винаги са били върху икономическите и социалните аспекти, та дори и по повод на странни и откровено уязвими идеи за ранно пенсиониране на заетите, компенсации и т.н. Всъщност, темата за вредите върху здравето на хората никога не е била на преден план. А вече има конкретни проучвания в това отношение, направени специално за региона на Маришкия басейн, резултатите от които са публични – и изгледат определено страховити! Та в този контекст,  за да няма спекулации, тези данни или трябва да бъдат експертно опровергани, или да бъдат експертно потвърдени; но при всички случаи изискват специално внимание.

 И опция за следващи стъпки

Със сигурност има и други въпроси, които са пряко свързани с темата за въглищните региони. Всички те следва да се обсъдят при първа възможност на правителствено ниво, а чрез очакваната енергийна стратегия, подготовката на която също е залегнала в правителствената програма – и в Парламента.

 Структурираният диалог с гражданското общество по тези теми обаче е повече от наложителен. Ето защо като първа стъпка смятам, че темата следва да бъде включена в дневния ред на Консултативния съвет по въпросите на Зелената сделка (създаден с ПМС 86 от 30 април 2020 г. ; изм. и доп.) или в обсъждания вече негов институционален наследник, фокусиращ се върху конкурентноспособността. Колкото и доказано тромав да е този механизъм, той съществува и следва да бъде използван, за да даде база за експертно мотивирани управленски решения.  В програмата на правителството за периода 2025 – 2029 г. има достатъчно принципни позовавания, свързани с темата, които заедно с резултатите от досегашната и продължаваща целенасочена работа по посочените по-горе въпроси от страна на НПО, синдикати и др. могат да бъдат добра основа за този диалог и респ. добра основа за решения относно ясни следващи стъпки.

Е, така поне мисля аз.