Как вносът на водород може да донеса печалба и за Европа, и развиващите се страни? Само чрез строгите правила и взаимопомощ

ЕС се придвижва към водородна стратегия както за вътрешно производство, така и за внос на гориво – по 10 милиона тона и в двата случая до 2030 г.. Като това е начин за постигане на целите на REPowerEU. Вносът на водород създава страхотна възможност от геополитическо и икономическо значение, твърди Инес Буасида от IDDRI. Организацията е мозъчен тръст, чиято цел е да улесни прехода към устойчиво развитие, припомня Energypost. Според анализаторите водородът може да намали емисиите на европейските индустрии, които емитират много парникови газове, като в същото време изгради нисковъглеродни енергийни сектори в развиващите се страни. Но за да постигне тази цел, ЕС трябва да формулира строги икономически, екологични и социални критерии за вноса.

Ясната регулаторна и промишлена рамка може да даде възможност за потенциални инвестиции и връзки за сътрудничество между държавите и да осигури споделен просперитет за всички страни. Буасида разглежда многото въпроси, които трябва да бъдат разгледани от европейските законодатели. Например развиващите се нации не трябва да пренасочват вътрешната чиста електрификация към изнесен водород. Вносът не трябва да подбива вътрешното производство на водород в Европа. И ясно дефиниране на зеления водород чрез преброяване на всички емисии по производствената и транспортната верига. Това са само част от критериите за устойчивото производство.

Европейският парламент гласува в средата на септември против делегиран акт, предложен от Европейската комисия относно правилата за производство на „зелен“ водород, отговарящ на условията за европейска публична помощ. Въпреки че е вероятно окончателните компромиси между Съвета на ЕС, Парламента и Европейската комисия да се развият по време на тристранните дискусии относно преработката на Директивата за енергия от възобновяеми източници, която трябва да бъде завършена до началото на 2023 г., сегашната позиция на Парламента смекчава екологичните условия за производството на водород в ЕС и за момента и премахва условията за потенциален внос на водород. Тези критерии обаче са необходими по няколко причини.

Внос на водород, потенциална печеливша икономическа възможност

Европейската комисия публикува своята водородна стратегия за климатична неутралност през лятото на 2020 г., докато много държави членки правеха същото. Целта е както да се гарантира декарбонизацията на тежката промишленост и секторите на транспорта на дълги разстояния, така и да се гарантира конкурентоспособността на европейската индустрия във все още зараждащите се водородни сектори, които са важни за постигане на целите на Парижкото споразумение за климата.

В допълнение към изграждането на европейски индустриални сектори, много публични участници (като Европейската комисия, Германия, Намибия, Австралия) и индустриални участници (консорциумът European Hydrogen Backbone) проучват възможността за изграждане на търговски пътища за водород или вторични продукти към Европа.

На теория целта на развитието на международния обмен на водород и вторични продукти е да се разпределят по-добре нисковъглеродните ресурси в света: Европа може да се възползва от по-евтино и изобилно електричество от слънчева или вятърна енергия от други региони на света, които са по-добри надарени, докато тези региони могат да разчитат на тези партньорства, за да развият своята енергийна система. По този начин водородът може да се превърне в стълб на международното сътрудничество за енергийния преход. Но такива партньорства трябва да отговарят на определени условия.

Първото условие е икономическо. Въпреки че няколко проучвания показват, че въпреки по-високите транспортни разходи в сравнение с местния водород, може да бъде икономически изгодно да се внася водород в Европа, остават технически въпроси по отношение на транспортните методи. За разстояния от хиляда километра е априори по-евтино да се транспортира водород по тръбопроводи, както в повечето случаи се прави с природния газ днес, особено ако тръбите за водород са обновени така че да пренасят газ и водород. За транспортиране на по-дълги разстояния е възможно да се транспортира водород във втечнена форма или под формата на амоняк, въпреки че тези два метода са по-малко технологично зрели и сравнително по-скъпи, както показва скорошно проучване на IDDRI.

Използването на водород ще определи необходимостта от внос

Освен крайната цена на внесения водород в зависимост от неговия произход и начин на транспортиране, възможността за изграждане на такива вериги за стойност също зависи от крайната употреба на водорода. Въпреки че технически може да се използва в голям брой приложения, често е по-енергийно ефективен и по-евтин за използване на алтернативи, а водородът би играл ключова роля в декарбонизацията само в определени приоритетни сектори на тежката промишленост (рафиниране, химическа промишленост, стомана) и въздушен и морски транспорт на дълги разстояния.

Вероятно вносният водород ще бъде повече или по-малко конкурентоспособен в зависимост от предвидената употреба, което насърчава изясняването на целите по отношение на употребата по сегмент на дейност, за да се планират нуждите от вносен водород. Например, за производството на стомана има малко алтернативи и цената на водорода би имала малък ефект върху цената на крайните продукти, докато за камионите за дълги разстояния водородът е в силна конкуренция с камионите, захранвани от батерии.
И накрая, трябва да се вземат предвид и други съображения освен икономическите, и по-специално енергийната сигурност; рискът от създаване на нови зависимости от внос за ключови промишлени сектори в Европа, като стоманодобивната и химическата промишленост, може да наклони баланса към по-голям дял от местното производство на водород.

Споделен просперитет: ускоряване на декарбонизацията в трети страни без подбиване на европейското производство на H2

Тъй като водородните сектори са все още в начален стадий, обемите на потребление и търговия на „зелен“ водород до 2030 г. трябва да останат сравнително ограничени и ще представляват част от европейската енергийна система. 10 Mt (330 TWh) внос на възобновяем водород до 2030 г. трябва да идва предимно от Украйна, Северна Африка и страните около Северно море според плана REPowerEU на Европейската комисия.

Въпреки това днес Мароко, Алжир, Тунис и Либия, свързани с ЕС чрез тръбопроводи за природен газ, произвеждат общо 150 TWh електроенергия, от които само 10 TWh са възобновяема електроенергия, а останалата част са изкопаеми горива. Увеличаването на производството на възобновяема електроенергия както за покриване на вътрешните нужди, така и за износ на водород представлява значително техническо и политическо предизвикателство за този регион.

Следователно приоритетът е изграждането на ясна регулаторна и индустриална рамка, която да осигури потенциални инвестиции и връзки за сътрудничество между държавите. Първият важен въпрос е споделянето на стойността между страните производители и страните потребители. Целта не е да се управлява вертикален трансфер на технологии, а да се изградят пътища за споделен просперитет за глобалния преход.

Другият проблем е допълнителността, за да се избегне изместването на капацитета за производство на електроенергия от възобновяеми източници, който би могъл да се използва за декарбонизиране на прякото потребление на електроенергия в домашни условия. В допълнение към предизвикателството за декарбонизиране на местните електроенергийни системи е важно да не се поставят в неравностойно положение европейските индустриални сектори, които ще бъдат обект на критерии за допълняемост.

Тези критерии биха могли да се отнасят до емисиите от производството на водород за износ, но също и до разпределението на водата и възобновяемите електроенергийни ресурси между местното потребление и износа, тъй като електролизата може да създаде конфликти при използване в определени региони, особено когато достъпът до тези ресурси не е осигурен на местно ниво . За справедлив преход партньорствата между вносители и износители трябва да гарантират справедливо споделяне и на ресурсите.

Ако ЕС не формулира строги икономически, екологични и социални критерии за внос, той рискува да пропилее възможността да ускори прехода на глобално ниво за намаляване на емисиите в индустриализираните страни с високи емисии и изграждане на нисковъглеродни енергийни сектори в развиващите се страни.