Славчо Нейков, енергиен експерт: Енергийният преход у нас ще бъде труден, ако не се вземат необходимите мерки

Г-н Нейков, конференцията, която Институтът за енергиен мениджмънт организира наскоро повдигна важни въпроси относно бъдещето на българската енергетика в условията на т.нар. „Зелена сделка“. Колко тежък ще бъде енергийният преход у нас и има ли как той да се осъществи в заложените срокове от Брюксел?

Дейностите, свързани с т.нар. Зелена сделка, са насочени към развитието на нов тип „зелена“ икономика, което предполага огромно пренастройване не само на бизнеса, но и на обществените нагласи. За първи път тази нова концепция за дългосрочно развитие е подкрепена и с огромно европейско финансиране. Развитието на енергийния сектор е много важна част в този процес, но не е единственият фокус - с конференцията поставихме на преден план основните въпроси, които според нас все още нямат отговор, въпреки че времевата рамка за това никак не е голяма. Европейската комисия даде много ясни послания спрямо България за нуждата както от много и конкретни отговори, така и от преосмисляне на вече заложени приоритети в стратегически документи, които явно не стоят много адекватно в контекста на европейската политика – критичната оценка на интегрирания национален план за енергетика и климат, която беше публикувана на 14 октомври т.г., е повече от красноречива в това отношение.  Комисията е повече от ясна – с обща фразеология и паралелна липса на ясна визия за конкретни стъпки към зелената икономика енергийният преход в България трудно може да бъде реализиран по начин, съответстващ на целите му и на икономическите реалности.

В тази връзка определено може да се каже, че този преход у нас ще бъде тежък и ще се забави неоправдано, ако не се вземат своевременно мерки в няколко направления. Бих започнал с формулирането на две от тях, които намирам за възлови, въпреки че проблемите са много повече.

На първо място държавата следва да ревизира както интегрирания план за енергетика и климат, така и основни постановки в лансирания вече проект за нова енергийна стратегия; това се отнася както до темата за въглищата, така и до ядрената енергетика, до схемите за поощряване на инвестициите и др.  Посочените стратегически документи или залагат неадекватни цели (напр. продължително използване на националния въглищен ресурс), или не съдържат основни елементи, очертаващи нужната национална политика (напр. ясна икономическа политика, насърчаваща развитието на регионите). За съжаление, от казаното, чутото и видяното като реакция (или липсата на такава) на национално ниво, човек може да си направи извода, че държавните институции са изпаднали в някакво състояние на самодоволност докато пребивават в свой собствен свят в очакване на предстоящите политически избори, при което не допускат нито критики, нито идеи отвън. А времето си върви – очакванията, че до пролетта на следващата година ще има ясен план за действия на национално ниво, не изглеждат особено реални.

На второ място държавните институции на национално ниво явно изостават със създаване на рамката, нужна за подготовката на т.нар. териториални планове, свързани с реализацията на Зелената сделка. За съжаление, дори и в случаите когато местната власт, подкрепяна от бизнеса, НПО, синдикатите и др. е достатъчно активна, липсва ефективна национална платформа, в рамките на която да представи своите виждания за приоритетите си на местно ниво.

Такъв подход предопределя не само тежък енергиен преход и закъснения, но и реалната възможност България да не може да се възползва от наличните европейски средства, предвидени за доброто му осъществяване.

Въглищната енергетика в България продължава да бъде важна базова мощност, а комплексът „Марица Изток“ – гарант за нейната стабилност. Какви са перспективите пред комплекса в условията на засилващ се натиск от страна на Съюза?  На конференцията се спомена, че Европейската комисия е обсъждала сериозно възможността да се ускори процесът по декарбонизация със срок 2030-та, с което да се увеличат и изискванията към страните, но държави като Полша и Унгария са се възпротивили и това е довело до моментно отменяне на идеята?

Към момента България разчита на своите въглищни ресурси за обезпечаване на около 45% от нуждите си за електроенергия, като в някои периоди на годината този процент се увеличава значително. Производството на ток от въглища обаче все повече се сблъсква с един основен проблем – то става икономически неизгодно в сравнение с други източници на енергия. Това се дължи на няколко фактора. От една страна това са цените на емисиите, които са много важен елемент в ценообразуването за този вид електроенергия. Към това следва да се добави и фактът, че страната ни е част от един огромен пазар, включващ не само страни-членки на ЕС, в рамките на който е налице и бързото развитие на електроенергийната борса. Така, икономическият натиск върху въглищата  все по-малко се влияе от политическите обещания и клетви за вярност към въгледобива, към миньорите и другите заети в този сектор работници и служители. Ето защо натискът върху комплекса „Марица Изток“, както и върху въгледобива като цяло, на практика не е от страна на Европейския съюз, а е с чисто икономически измерения. ЕС по-скоро формулира реалностите и ги облича в обща политика, за да минимизира щетите. В тази връзка не трябва да забравяме, че България не е някъде отстрани – тя е част от ЕС и като страна-членка има всички механизми, с които разполагат и другите страни-членки, за да обоснове и защити своя позиция. Това се отнася и до процеса на декарбонизация – показателно напр. е заявеното отношение на България на последното заседание на министрите на околната среда, проведено на 23 октомври т.г. , относно т.нар. Закон за климата - беше обявено, че министрите са се споразумели да придадат законово обвързваща сила на целта за постигане на нулеви нетни емисии до 2050 година, като само България се е въздържала.  Излиза, че страни като Полша, която е много по-зависима от въглищата в сравнение с България, е проявила по-голяма гъвкавост по темата. А ускоряването на процеса по декарбонизация към 2030 г. подлежи на дискусии и в рамките на Европейския съвет, но аз лично нямам съмнение, че ще има положително решение и в това направление. И се надявам, че България ще бъде готова и за това – тенденцията е неизбежна.

На този фон на регионално и национално ниво следва да има ясна пътна карта за комплекса „Марица Изток“ , като основната задача е грижата за хората. Възможностите в това отношение въобще не са малко –  смяна на горивната база,  преквалификация, стимулиране на индустриалните зони с цел привличане на инвестиции и др. Както вече посочих, има предвидени сериозни средства за реализиране на такива стъпки, но трябва и реализъм за възможното, както и ясна времева рамка.

В момента част от въглищната енергетика са и двете „американски централи“ ТЕЦ „КонтурГлобал Марица Изток 3“ и ТЕЦ „Ей И Ес“ – Гълъбово. Двете произвеждат над 20% от електроенергията за вътрешния пазар и разполагат с функционални възможности без еквивалент в страната. Има ли как тези централи и инветиторите, които стаят зад тях да бъдат запазени, въпреки очертаната от Европа стратегия за поетапно ликвидиране на въглищната енергетика?

Дружествата „AES България“ и „Контурглобал Марица Изток 3“ в комплекса „Марица Изток“, в активите на които са т.нар. „американски централи“ са обект на периодични атаки под придобилото публичност мото „да им прекратим договорите“. От юридическа гледна точка явно се визира развалянето им по инициатива на държавата.

Бих искал ясно да подчертая разбирането си, че подобна стъпка би била юридически неоправдана и дълбоко погрешна от гледна точка на енергийната сигурност на страната.

В юридически план става дума за дейности, които се осъществяват на база на законно сключени договори с фиксиран срок на действие при ясно разписани условия. Така, едностранни действия по развалянето им ще доведат до много сериозни юридически последици, при това за продължителен период от време.

Извън чисто юридическата страна обаче последиците от евентуално подобно поведение ще имат много по-широки измерения.

Както сочите и Вие, ролята им в производството на електроенергия е съществена – така при евентуални едностранни стъпки към разваляне на договорите с тях ще се създаде реална опасност за енергийната сигурност на страната и за стабилността на енергийната мрежа. Това от своя страна ще повлече и сериозни социални последици както предвид пряко заетите служители в централите, така и по отношение на заетите в вързаните с тях обслужващи дейности. И двете дружества имат дългосрочно партньорство със съответните общини, така че социалният елемент има и по-широки измерения, които ще бъдат засегнати при посегателство по отношение на дейността им.

Следва да се напомни, че дружествата „AES България“ и „Контурглобал Марица Изток 3“ са част от глобални лидери в енергийния бизнес, така че подобна юридически необоснована стъпка безспорно ще повлияе върху инвестиционното реноме на страната – а това не е никак здравословно в икономически план, вкл. и  в дългосрочна перспектива. 

Ето защо веднъж завинаги трябва да се престане с подобни анонси по отношение развалянето на тези договори, които и без това изтичат в рамките на относително кратки за енергийните мащаби срокове. Сега е много по-важно да се пристъпи към конкретни действия по интегриране на тези централи в по-нататъшния енергиен микс на страната. Да не забравяме, че освен същностната им роля за производство на електроенергия, те са вложили огромни средства, за да съответства производството им на най-високите екологични изисквания Паралелно с това те се явяват и лидери по отношение внедряване на нови технологии като напр. в областта на съхранение на енергия и др. Допълнително, и двете дружества вече анонсират конкретни идеи за по-нататъшното развитие както на техния бизнес, така и на региона като цяло, които напълно съответстват на целите на европейската зелена сделка. И би било много глупаво, ако тази тяхна проактивна позиция, изцяло съответстваща на интересите и на регионите, и на хората, не се използва както от държавата, така и от местната власт, а се продължи с робуването на имагинерни неконструктивни и неправомерни идеи.

Светъл лъч в идеята за „Зелената сделка“ за редица държави ще бъде т.нар. „Механизъм за възстановяване“, който има за цел да подпомогне страните, техните местни общности и инвеститорите. Ще успее ли обаче България да се възползва максимално от механизмите на този инструмент и има ли добре изградена държавна политика по този въпрос, а и „Зелената сделка“ като цяло?

Използването на европейските механизми като цяло винаги е било ключов фактор за успех. За първи път в контекста на концепцията за Зелената сделка ЕС предвижда огромни по размера си средства както под формата на безвъзмездни такива, така и при много изгодни икономически условия. От такава гледна точка проблемът е национален – дали политиците ще създадат рамката за ефективното им използване. За мен подходът в това отношение е функция от работата в две направления. На първо място това е организирането на процеса в рамките на държавата – аз вече споменах, че има сериозни пропуски в това отношение, както и разминаване между готовността на национално и местно ниво. На второ място политиците не трябва да забравят, че върховенството на закона е основна европейска ценност, която няколко пъти вече се посочва в рамките на различни политически формати в ЕС. Прякото и формално обвързване на спазването на върховенството на закона с европейското финансиране е само въпрос на време.  Ето защо опасността като страна да загубим средства или защото не сме си написали домашното, или защото не отчитаме върховенството на закона, не трябва да бъде подценявана. И в това направление наистина е нужен и много силен обществен контрол – от страна на НПО, на медиите, въобще от всички заинтересовани лица.

За мен все още нужната рамка на национално ниво не е налице и това трябва да се промени бързо.

На конференцията Ви се чуха коментари, че отделни райони с концентрация на енергийни проекти в страната вече са предложили конкретни механизми в контекста на интегрирането на „Зелената сделка“. Готова ли е държавата да чуе мнението на най-силно засегнатите от пакта места у нас?

Държавата трябва да направи всичко възможно да чуе тези предложения максимално бързо. Ясно е, че в крайна сметка какво ще бъде възприето от предложеното, е друг въпрос; още по-различно е какво ще бъде реализирано на практика.   Наистина е добре, че бизнесът вече има конкретни предложения – и това, между другото, не се отнася само до комплекса „Марица изток“ и свързаните с него региони, но също така и до области като Кюстендил, Перник и др. Държавата обаче следва да ускори рамката за подготовката на т.нар. териториални планове, които ще бъдат в основата и на националния. Засега в това отношение институциите са длъжници и на бизнеса, и на местната власт.

На какъв етап е България от изготвянето си на т.нар. „План за възстановяване и устойчивост“, който ЕС изисква при изготвянето на конкретни мерки за плавен преход в отделните страни?

Този план е пряко свързан с прилагането на Механизма за възстановяване и устойчивост – а това е форма, чрез която ЕС предоставя на страните-членки финансова подкрепа за увеличаване на публичните инвестиции и респ. обезпечаване на реформи във връзка с COVID-19. И тук нещата не са свързани само с енергетиката. Предстои представяне и последващо обсъждане на такъв национален план, така че конкретна база за дискусии тепърва ще има.

Естествено, изпълнението на предвидените задачи е по-важната тема, свързана и с наличието на достатъчно административен капацитет, и с логика при формулиране на заложеното. Виждали сме доста разписани документи досега, които поради липса на капацитет си остават само на хартия -  а в това отношение видимо има много сериозни проблеми.  Ето защо ясно разписаните задачи и обезпечаването на реалното им изпълнение са ключови – надявам се, че държавните институции ще направят всичко възможно да мобилизират наличния капацитет, като отчитат становищата дори и на тези, които правят градивна критика – независимо дали са представители на НПО, на бизнеса или отделни експертни виждания. Няма време за политическо и административно високомерие.

На конференцията беше посочен пример с Гърция, която успешно е декарбонизирала части от енергетиката си, замествайки лигнита с мощности на газ. Изглежда обаче, че Съюзът не е склонен на такъв компромис. Има ли как да се осъществи успешно преход към невъглеродна енергетика и икономика, ако въглищните централи не получат възможност за преструктуриране на мощностите си?

За мен няма обща рецепта в това отношение. Отново с уговорката, че нисковъглеродната икономика не се отнася само до енергийния сектор, трябва да припомним, че  енергийният микс си остава в изключителната компетентност на всяка страна – членка. Това е ясно закрепено и в Договора за функциониране на Европейския съюз. Всъщност, позицията на ЕС е ясна – няма нормативно установен срок за ликвидиране на въглищните централи, но има срокове, в рамките на които следва да се постигне ограничение на вредните емисии. Така нещата отново опират до нещо много просто – икономическия натиск върху ползването на въглищата като суровина. Разбира се, това е свързано и с разработване и прилагане на политики, които имат отношение и към опазване на климата, и към здравето на хората и т.н., но първото, което се вижда с просто око, е този икономически ефект. Да се горят въглища вече просто не е изгодно – те не издържат на конкуренцията.  На този фон въглищните централи като всички икономически субекти просто ще трябва да следват пазара – независимо дали са държавни или частни. Така че преструктурирането на централите е неизбежно – въпросът е кога и как.  И е въпрос на стратегическо мислене на техния мениджмънт те да посрещнат предизвикателствата като се преструктурират по начин, който може да гарантира съществуването им.  Ползването на газ е само един вариант в това отношение. Конкретният подход обаче е индивидуален за всяко дружество и следва да бъде решен от компетентните му органи.

И тук на преден план излиза един от най-важните въпроси – какво става с хората, които сега са заети в тези централи и в съпътстващите ги производства? Всъщност, тук е мястото на държавата да представи своето виждане и конкретна пътна карта в това направление. При трансформациите на производствените мощности неизбежно ще има и трансформация на формата на заетост – и държавата трябва да стимулира този процес, като предложи и алтернативите. Един от опитите в това отношение, който засега не изглежда много сполучлив, макар че идеята е правилна, е развитието на индустриалните паркове с цел привличане на друг тип инвестиции и респ. инвеститори – те биха могли да се възползват от тези работници и служители, на които ще им се наложи да се преквалифицират.  Процесът не е лесен, нито е бърз, но в случая има както предвидени средства, така и вече някакъв опит в рамките на ЕС. И въпросът е как и дали държавата, местната власт, бизнесът, синдикатите и др. ще се възползват ефективно от тях.

Появиха се коментари, че пълната декарбонизация в Европа ще се осъществи на две скорости – 2050-та година за развитите икономики и 2060-та за развиващите се. Ако приемем, че България попада във втората графа, значи ли това, че въглищните мощности у нас ще могат да бъдат запазени за по-дълго време?

Политическите коментари винаги трябва да бъдат оценявани реалистично. В резюме отговорът ми е, че въглищните ни мощности ще могат да бъдат запазени толкова, колкото пазарът позволи. Вече наближаваме етап, когато поддържането им, условно казано,  на изкуствено дишане няма да бъде нито възможно, нито толерирано независимо напр. от подаръците, които държавата прави на държавни дружества (да припомня заема от 55 милиона лева от лятото за Мини Марица-Изток). Хоризонтът в това направление се скъсява много бързо поради обективен икономически натиск от страна и на новите технологии, и на нов тип пазарни отношения (напр. във връзка с развитието на съхранението на електроенергия, във връзка с т.нар. prosumers т.е. лица, които произвеждат електроенергия и я ползват за собствени нужди, а излишъците продават на пазара и др.). Ето защо важното е реалностите да се осъзнаят навреме и да се кажат, което ще даде възможност да се търси алтернатива – както за заместването им като мощности, така и за обезпечаване на алтернативна заетост на работещите в тях.