Въглищните региони могат да стимулират европейската конкурентоспособност

Европа се нуждае от стратегия за въгледобива, която да съчетае местните активи с благоприятни правила за държавна помощ, опростена бюрокрация и подкрепа за научноизследователската и развойната дейност при превръщането им в индустриални центрове, казва Юлиан Попов от Европейската фондация за климата и бивш български министър на околната среда и водите в анализ, публикуван от foresightdk.com.

Европейските въглища са в упадък. Потреблението на въглища в ЕС днес е спаднало наполовина от това преди 30 години, при трикратен ръст на икономиката. Според Sandbag, базиран в Лондон и Брюксел мозъчен тръст, през последните шест години потреблението на въглища в ЕС е намаляло с една трета, като отчита 19% спад само през първите шест месеца на 2019 г.

Всичко това се случва още преди новите строги изисквания за индустриални емисии за големи горивни инсталации (известни като LCP BREF) да влязат в сила през 2021 г. и преди официално приетите цели на ЕС за 55% намаляване на парниковите газове до 2030 г. и неутралност на климата до 2050 г.

Европа е под натиск да действа бързо, за да смекчи последиците от социалната, икономическата и енергийната несигурност при закриването на въгледобивната промишленост. Обществените и политическите инстинкти предполагат два взаимосвързани подхода - споделяне на тежестта и компенсация. Това означава обществото да сподели трудностите на прехода и да компенсира тези, които биха загубили и страдат най-много. Трябва обаче да има и трети подход.

Докато въглищата са в летална фаза, въглищните региони не трябва да умират. Те биха могли да процъфтяват. Икономическите им перспективи идват именно от смъртта на въглищата. Въглищата, особено лигнитните региони, биха могли да бъдат не само основните бенефициенти на нисковъглеродния преход, те биха могли да бъдат един от основните му двигатели.

Лигнитните региони имат няколко основни придобивки, които биха могли да ги превърнат в конкурентни енергийни мощности за бъдещите нисковъглеродни индустрии.

Големите площи, неподходящи за земеделие, са очевидна възможност. Неотдавнашно проучване на Joint Research Centre, the European Commission’s science and knowledge service изчислява, че въглищните райони на ЕС в преход заемат повече от 7570 км2 земя. Ако бъдат покрити с фотоволтаични централи, те биха могли да генерират същото количество електроенергия, което въглищата в Европа генерират днес. Това не е единствената налична земя във въгледобивните региони и проучването не включва значителните зони с въгледобив в съседните страни на Енергийната общност, а именно Западните Балкани и Украйна.

Разбира се, никой не предполага, че цялата тази земя трябва да бъде изцяло покрита с фотоволтаични панели, но голяма част от този енергиен потенциал с ниска цена може да бъде използван. Цената в договор за индустриална слънчева енергия в Португалия достигна 14,76 евро за мегават час тази година, много под средната пазарна цена на едро в Европа. Въпреки че тази цена беше необичайно ниска, тя показва постоянна тенденция към намаляване на цените за производството на слънчева енергия и вятър.

Земята във въгледобивните региони обикновено е собственост или се контролира от един-единствен собственик, често държавата, която би могла да я осигури безплатно и да се откаже от административните такси и бариери с едно правителствено или парламентарно решение, което допълнително намалява разходите за инсталиране.

Развити мрежи

Въглищните региони обикновено имат най-развитите енергийни мрежи в дадена страна поради големия си производствен капацитет, което значително намалява разходите за свързване на мрежата и съкращава процеса на интеграция в електроенергийната система, който може да бъде дълъг, болезнен и скъп.

Превръщането на въгледобивните региони в центрове за производство на слънчева, а в някои случаи и вятърна енергия, е само част от индустриалния им потенциал. Повечето от работната сила в зоните с рудодобив са инженери и техници с високо ниво на квалификация и богат опит. В Марица Изток, най-големия регион за производство на лигнит в Югоизточна Европа, работят около 15 000 души, 20% от работещите в мините и 25% от тези в електроцентралите са висшисти.

Това е типът работна сила, който трябва да се притесняваме не как да компенсираме, а как да задържим. Развитието на нисковъглеродни промишлени клъстери във въгледобвните райони би могло да поеме, запази и разшири този ценен опит, който в противен случай може да бъде разпръснат и загубен.

Наред с възобновяемите енергийни източници, разширяването на въглищните региони може да привлече нови пилотни и търговски водородни инсталации, голямо разнообразие от съоръжения за съхранение, производство на батерии, електромобилни и автобусни инсталации, производство на електрически превозни средства, кабели, изолационни материали, LED осветление, компоненти за соларната и вятърната индустрия и десетки други предприятия, които се нуждаят преди всичко от регулаторна и политическа подкрепа, а не от големи субсидии.

Превръщането на въгледобивните региони в центрове за въглеродна индустрия ще отговори също така на идеята за реализиране на европейския индустриален преход чрез „супер лаборатории“, както беше предложено миналата година в окончателния доклад на Панела на високо равнище на Европейската инициатива за декарбонизация, създадена от Генералната дирекция за изследвания и иновации на Европейската комисия през 2016 г.

Бавен прогрес

До известна степен тази трансформация се случва, но по бавен и случаен начин, борейки се с постоянни големи и малки бариери на местно, национално и европейско равнище.

От 60-те години на миналия век Рур се превърна от голям въглищен регион, в който работят половин милион миньори, в един от движещите сили на германския нисковъглероден преход. Икономическата зона в Катовице в Полша е създадена през 1996 г. и оттогава създаде повече от 80 000 нови работни места и привлече над 390 компании. През 2013 г. бившият въглероден регион в Nord Pas de Calais в северната част на Франция прие пътна карта с амбицията да стане водещ център на Третата индустриална революция. Наскоро Гърция обяви амбицията си за преход от въглища към слънчева и водородна енергия. Има и други примери.

За да ускорим и фокусираме този процес, трябва да заменим парадигмата за тежестта и компенсациите с тази, определена от конкурентоспособността и иновациите. Нуждаем се от преход, който използва възможностите и активите на регионите за въглища, за да управлява европейската нисковъглеродна стратегия.

Европа се нуждае от специална стратегия за трансформация на въгледобивните региони, която комбинира съществуващите активи с благоприятни правила за държавна помощ, опростена бюрокрация и подкрепа за индустриалните центрове за научни изследвания и развитие, които допълнително биха могли да катализират прехода. Нуждаем се от общите усилия от страна на създаващите политики, индустрията и инвеститорите, за да бъдат насърчени технологиите, както за стартиращи фирми, така и за големи компании, и да бъдат разпределени част от финансовите рискове в иновациите.

Амбицията за превръщане на Европейската инвестиционна банка в „климатична банка“ и поставяне на високи стандарти за намаляване на емисиите е добра начална стъпка. Но усилията за насочването й към трансформацията на въгледобивните региони трябва да продължат.

По този начин те не само ще намалят цената на прехода, но ще станат неговите основни двигатели и бенефициенти, допринасяйки за глобалната индустриална конкурентоспособност на Европа и засилвайки европейската енергийна и политическа сигурност.

-------------------------------
Мненията, изразени в това становище, са на автора и не отразяват непременно позицията на FORESIGHT Climate & Energy.