Преходът на европейските компании за производство на стомана с по-ниски емисии е заплашен от забавяне, но улавянето на въглерод не е отговорът

Икономика / Анализи / Интервюта , Зелен преход , Свят
3E news
404
article picture alt description

източник: 3e-news.net, архив

Преходът на технологиите за стомана с отказ от въглищата се ускори през последните години, като Европа е начело. Въпреки това, с наближаването на края на 2024 г. двама от водещите производители на стомана в Европа изглежда забавят плановете си за преминаване към технология с по-ниски емисии.

Това отчасти се дължи на факта, че цената на производството на зелен водород не е намаляла толкова бързо, колкото предполагаха прекалено оптимистичните прогнози. Въпреки това инвеститорите и правителствата трябва да поставят под въпрос всеки производител на стомана, който предполага, че улавянето и съхранението на въглероден диоксид (CCS) ще играе значима роля в декарбонизирането на стоманата. Това се казва в публикация на IEEFA на Simon Nicholas .

Забавяне на прехода?

През ноември Thyssenkrupp обяви, че ще съкрати 11 000 работни места в отдела са стоманодобив. Компанията се бори за оцеляване фона на глобалните свръхмощности и произтичащото от това увеличаване на вноса на евтина стомана от Китай. През последните две години Thyssenkrupp намали стойността на своето стоманено подразделение с 3 милиарда евро.

Thyssenkrupp Steel заявява, че „остава ангажирана с екологичната трансформация и въглеродно-неутралното производство на стомана“, както и, че изграждащият се завод за директно редуцирано желязо (DRI), който в крайна сметка е предназначен да работи с водород, ще бъде завършен.

И все пак изглежда, че цялостната амбиция на компанията за DRI е понижена. През 2022 г. Thyssenkrupp предложи всичките й четири доменни пещи в Дуисбург да бъдат постепенно заменени с четири инсталации за DRI. Сега компанията заявява, че първият завод за DRI ще замени две доменни пещи, докато другите в бъдеще може да бъдат заменени от електродъгова пещ (EAF).

 ArcelorMittal също потвърди подобно намерение през ноември, като вече се говореше, че забавя окончателните инвестиционни решения (FID) по проектите си за декарбонизация в портфолиото си. Това включва редица готови за водород инсталации за DRI, планирани да заменят доменните пещи.

Също така изглежда вероятно ArcelorMittal да преразгледа своите цели за интензивност на емисиите до 2030 г.

ArcelorMittal заявява, че „остава ангажиран с всички технологии, които предлагат потенциал да сведат производството на стомана до почти нула. Това включва улавяне и съхранение на въглероден диоксид (CCUS), въпреки че подобно на зеления водород, тази технология вероятно ще направи значима разлика едва след 2030 г. Тя вече има едно съоръжение за CCU в промишлен мащаб, работещо в завода в Гент, Белгия, и още два пилотни проекти в Гент.“

Това съоръжение за CCU (улавяне и използване на въглероден диоксид) в „промишлен мащаб“ е проектът Steelanol, който улавя по-малко от 2% от годишните емисии на завода в Гент.

Много ниската степен на улавяне по проекта Steelanol CCU илюстрира защо производителите на стомана, които планират или прилагат нисковъглеродна технология, са се обърнали към DRI (директро редуцирано желязо), с готовност за водород, вместо към улавяне на въглерод. Тръбопроводът Каналът за снабдяване за 2030 г. с производствени мощности с ниско съдържание на въглеродна стомана се доминира от проекти за DRI с общ обем от почти 100 милиона тона годишно (Mtpa), според Agora Industry. Проектите за улавяне и съхранение на въглероден диоксид (CCS) в търговски мащаб продължават да са за 1Mtpa.

Част от предварителния шум около зеления водород с основание се поставя под въпрос. В известен смисъл не е изненадващо, че производителите на стомана преосмислят своите графици. Но в средносрочен до дългосрочен план DRI, базиран на зелен водород, е много по-вероятно да намали емисиите от стомана, отколкото CCS.

Директно редуцирано желязо, базирано на зелен водород, ще надмине CCS по отношение на производителност и цена

CCS е с лоши резултати във всички сектори, където е прилаган, без признаци за промяна на хоризонта, както показват най-новите резултати от най-големия проект за CCS в света.

Проектът Gorgon CCS в Западна Австралия улавя CO2, който се смесва с добития природен газ за подземно съхранение. Инжектирането на CO2 започна през август 2019 г. – с 3,5 години закъснение.

Инсталацията беше одобрена при условие, че се инжектира 80% от уловения CO2 под земята, но резултатът от дейността е за доста под това ниво и се влошава. През последните години е инжектиран около една трета от уловения CO2, а според скоро публикуваните резултати за ефективността става ясно за допълнителен спад до 30%. Всеки уловен CO2, който не е инжектиран, се изхвърля в атмосферата.

Gorgon не е единственият водещ CCS проект, който разкрива влошаване на производителността. Производителят на нефт и газ Equinor наскоро призна, че значително е надвишено представянето на неговия водещ проект Sleipner CCS е било значително надвишено поради 

дефектно оборудване. Защитниците на CCS често посочват Sleipner като доказателство за техническата осъществимост на CCS. Всъщност проектът допълнително подчертава рисковете, свързани с прилагането на улавянето на въглерод.

Ниските нива на улавяне често се премълчават. Единственият работещ CCS завод в света за производство на стомана – проектът Al Reyadah CCS в Обединените арабски емирства (ОАЕ) улавя само около 25% от общите емисии на базирания на DRI стоманодобивен завод.

При стоманодобивната промишленост, CCS е изправен пред същите проблеми като в други сектори. Допълнително затруднение е, че един интегриран, базиран на въглища стоманодобивен завод има няколко източника на въглеродни емисии. Все още никъде по света няма действащи инсталации за CCS в търговски мащаб за производство на стомана в доменни пещи.

Съществуват освен това и високите разходи за транспортиране на уловения въглерод, както и въпросите къде ще се съхранява въглеродът и несигурността относно дългосрочната ефективност на подземното съхранение.

Всеки проект за съхранение на въглерод е изправен пред различни геоложки условия и проблеми, което затруднява пренасянето на каквито и да е поуки от един проект към друг. Това ограничава потенциала за намаляване на разходите.

Цената на CCS остава висока въпреки десетилетия на опитите за внедряване. Зеленият водород е скъп, но цената му има много по-голям шанс да намалее чрез икономии от мащаба и спада на цената на възобновяемата енергия.

Освен това инсталирането на CCS в стоманодобивните заводи не води до справяне с емисиите на метан от металургичните въглищни мини. През 2024 г. мащабът на проблема с емисиите на метан стана по-очевиден. В Австралия, най-големият износител на металургични въглища в света, през октомври беше пуснат нов онлайн инструмент за емисии на метан (Open Methane) от Superpower Institute. Първоначалните резултати показват, че емисиите на метан в Австралия може да са много по-високи от официалните данни.

IEEFA съвсем не е единствената организация, скептична относно ролята, която CCS ще играе в декарбонизацията на стоманата. CCS ladder за Европа, разработена от E3G и Bellona, подобна по принцип на Hydrogen Ladder на Liebreich Associates установява, че CCS, както за доменните пещи, така и за производство на стомана, базирано на DRI, вероятно ще бъде „финансова тежест за емитера“.

През октомври 2024 г. Центърът за енергийна политика Kleinman към Университета на Пенсилвания публикува CCS ladder за индустриална декарбонизация в САЩ, която направи подобни констатации.

Както Международната агенция по енергетика, така и Wood Mackenzie намалиха очакванията си за ролята на CCS на стоманата, намалявайки количеството CO2, което тесмятат, че ще бъде уловено от сектора за  стоманодобив. Изглежда вероятно тези очаквания да продължат да намаляват в бъдеще.

Ще бъде ли преразгледан вносът на зелено желязо през 2025 г.?

Тъй като производството на зелен водород изглежда скъпо в Европа, алтернатива е за внос на зелено желязо от места, които имат евтина, чиста енергия за производството му на по-ниска цена, както и подходяща желязна руда.

Както ArcelorMittal, така и Thyssenkrupp се противопоставят публично на тази идея, отчасти, защото ще получат значителни държавни субсидии, за да преминат към нисковъглеродно производство на желязо в страната.

Ако цената беше единственият проблем, преместването на производството на желязо на места, където зеленият водород може да се произвежда на по-ниска цена, изглежда като безсмислено. Европейските правителства обаче трябва да разгледат и други въпроси като индустриална политика, заетост, геополитика, както и енергийна и материална сигурност.

Въпреки това планът на Thyssenkrupp, който включва държавна субсидия за технологичния преход, очевидно не е достатъчен, за да защити загубата на 11 000 работни места. Време ли е Европа да преразгледа ролята на вноса на зелено желязо при прехода на стоманата от въглищата?

Гигантът за желязна руда Vale търси възможности в производството на зелен водород, за снабдяване на „мега хъба“, който планира в Бразилия. Съгласно тази концепция Vale ще доставя желязна руда с клас DR на промишлени центрове, произвеждащи нисковъглеродно желязо за местни производители на стомана, а и за износ. Vale има също така и три други мега центъра, планирани за Близкия изток. Vale е в очакване на две окончателни инвестиционни решения относно мега хъбовете през 2025 г.

CWP Global проучва възможностите за износ на зелено желязо от Канада и Мавритания.

Междувременно правителството на Южна Австралия силно подкрепя възможността си за износ на зелено желязо. Южна Австралия изпревари Западна Австралия, която е ключовият износител на желязна руда в страната в резултат на държавната вятърна и слънчева електроенергийна мрежа, която се насочва към нетна 100% възобновяема енергия до 2027 г.

Тъй като CCS продължава да се разпада, електролизата на желязната руда ще бъде необходима след няколко години за зелено желязо на водородна основа, така че да се декарбонизира първичната стомана в Европа. Там, където вече има чисти електрически мрежи, някои ранни екологични продукти биха могли да използват зелен водород произведен на място. Stegra има за цел на тази основа да започне производство на зелено желязо в търговски мащаб от 2026 г.

Но другаде в Европа производството на зелен водород – както и доставките на екологичен водород, може да са твърде скъпи, за да позиционират стоманодобивния сектор за един декарбонизиран свят и да защитят работните места.

Отделянето на производството на желязо и стомана включва ефективен „офшоринг“ на работните места в производството на желязо в други страни. Но ако влиянието е за намаляване на разходите за прехода на стоманодобивната технология в Европа, това може да доведе до защита на много повече работни места в производството на стомана в региона в дългосрочен план.

От IEEFA уточняват, че публикуваният материал е само с информационна цел.

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща