(Не)възможната реформа на програмите за сградно обновяване

Анализ на Центъра за енергийна ефективност ЕнЕфект

Безспорно, програмата за саниране със 100% безвъзмездна финансова помощ предизвика огромен интерес сред гражданите – до 1-и юни 2023 г. бяха подадени 3068 заявления за участие на обща стойност близо 4 милиарда лева при наличен ресурс от „едва“ 1,1 милиарда. Това обаче по никакъв начин не успя да предизвика ентусиазъм за следващата фаза, която вече изисква 20% съфинансиране от собствениците на жилища – към момента, за нея все още няма нито едно подадено заявление. В същото време, преходът към по-устойчиви механизми за съфинансиране е от решаващо значение поради очевидните ограничения в обхвата: от всички 3068 заявления, отпуснатите средства ще достигнат само до 756 сгради.

Всъщност, от 2015 г. насам по тази схема е инвестирана огромната сума от над 3 млрд. лв., който са били достатъчни за обновяването на едва 4% от над 66-те хиляди многофамилни жилищни сгради в България. За изпълнението на националните цели само до 2030 г. са необходими още между 4 и 6 милиарда лева, а общите инвестиционни потребности се оценяват от МРРБ на най-малко 40 милиарда по настоящи цени. Очевидно е, че масовото сградно обновяване, което води не само до значителни енергийни и финансови спестявания, но и до много по-добър облик на българските градове, няма как да се случи само със средства от държавния бюджет или европейските програми. От съществено значение е да се премине към модел на съфинансиране, чрез който да бъдат привлечени допълнителни частни инвестиции, които да гарантират по-широк обхват и по-съществено въздействие на програмите за обновяване; затова и първата стъпка - преходът от 100 към 80% процента грант – е толкова важна. На път сме обаче да я провалим – и да се окажем единствената в държава, а вероятно и в света, в която „това няма как да се случи“. С което, между другото, решително да си отрежем достъпа до следващи средства за енергийна ефективност на сградите – а това е може би най-евтиният финансов ресурс, до който можем да се доберем в момента.

Липсващите съставки на трансформацията

„Това няма как да се случи в България“. Гарантирано е, че към края на февруари, докогато се очаква да бъде удължен срокът за подаване на апликациите за фазата със съфинансиране, ще чуваме тази изключително обидна реплика достатъчно често. При положение, че всички държави със сходен сграден фонд и режим на собственост от десетилетия изпълняват програми с най-много 30% безвъзмездна помощ (а най-често дори само с нисколихвени кредити), действително ли ние сме най-големите неудачници, които не могат да се справят с елементарни по европейските стандарти задачи? А дали всъщност проблемът не е някъде другаде?

Очевидно е, че след като имаме съфинансиране от собствениците, те трябва да имат откъде да вземат пари за него – при това, при атрактивни условия. Няма как да очакваме, че всички ще имат налични спестявания, дори и да говорим за не особено големи суми – в общия случай, между 3000 и 6000 лв. на апартамент. Ние обаче продължаваме да отказваме да създадем такъв механизъм, въпреки че става въпрос за обща потребност за втората фаза от не повече от 70 милиона лева, която практически ще е много по-малка, тъй като повечето домакинства все пак ще използват спестявания. В сравнение с общия обем на програмата от 1.1 милиарда лева, отделянето на тази сума не изглежда особено предизвикателство; още повече, наличните финансови механизми като ББР и ФЕЕВИ спокойно биха могли да я осигурят. Дори ако това се окаже проблем, има и второ, теоретично по-евтино и по-правилно решение: атрактивна гаранционна схема, насочена към търговските банки, които да използват своя собствен ресурс и развита клонова мрежа, за да „продават“ нисколихвени кредити на сдруженията на собствениците, за което след промените в ЗУЕС вече има и правно основание. И двете решения са отдавна известни на професионалната общност и не изискват много време за реализация, но – целенасочено или не – нито едно от тях не беше осъществено през двете години, в които беше ясно, че така нужната реформа предстои.

Разбира се, от съществено значение е да се осигури и допълнително финансиране на домакинствата, които обективно нямат достъп до кредити и не могат да си позволят никакви инвестиции в процеса на обновяване. Сградното обновяване е най-сигурният и устойчив начин за справяне с енергийната бедност и допълнителните средства могат (и трябва) да са предмет на социалната политика, но въпреки новоприетата ни дефиниция, механизъм за това все още няма. Ако такъв бъде приложен, практиката показва, че именно тези домакинства стават най-големите поддръжници на програмите за саниране – защото при тях ползите се усещат най-силно. Разбирането за ползите обаче изисква комуникация с гражданите – а такава също продължава да няма. Изследване на Центъра за енергийна ефективност ЕнЕфект на медийното съдържание показа двукратно намаляване на материалите по темата веднага след приключването първия етап със 100-процентово финансиране. Дори и в момента, седмици преди крайния срок, не се вижда никаква комуникационна инициатива за насърчаване на участието във втория етап.

А всъщност имаме 2312 неодобрени за финансиране сгради с готова техническа документация, които са очевидните кандидати за това

Какво обаче се случва с тях? Забавянето на оценките от първата с фаза с близо три месеца ги остави с буквално две седмици за организиране на събрание, вземане на решение и събиране на средства – нещо, което очевидно няма как да стане. Ако очакваното удължаване на срока до края на февруари действително се случи, нещата стават малко по-възможни, но тези хора все пак трябва да бъдат убеждавани, че има смисъл да извадят собствени средства въпреки очевидното разочарование. В настоящия момент - правилно или не - ключова роля за това играят общините. На тях следва да се предоставят ясни насоки и цялостна подкрепа, за да помогнат на сдруженията при подготовката на заявленията и придвижването на административните процеси в условията на втората фаза. Това обаче също не се случва - масово общинските специалисти не са наясно какво се очаква от тях при възникване на интерес. А ако гражданите, които все пак се заинтересуват, биват посрещани с „Не се занимавайте, много е сложно“, няма как да очакваме грандиозни резултати.

Системните пропуски

„Сега нищо няма да стане и пак ще върнат 100-те процента“. Това, разбира се, е другата възможна реплика на общинските служители, напълно съответстваща на тайната надежда на стотиците разочаровани сдружения на собственици. Съзаклятнически поглед, скрита усмивка, пожелание за хубави празници, и… завръщане в тихото очакване на светлото бъдеще. „Не мога да вървя срещу тълпата“, казват малцината, които разбират, че с настоящите темпове от светлото бъдеще ни делят няколко човешки живота, а дори и да дойде по-бързо, вероятно няма да е толкова светло. И всеки продължава да се оправя както може…

Липсата на дългосрочна визия и пътна карта за сградно обновяване - ясно, шумно и всеобхватно комуникирана с гражданите, е първият и основен проблем. Без пълноценна стратегия, очертаваща дългосрочните цели и заложените промени в условията на финансиране, програмата не разполага с рамка за устойчив успех. Само това може да даде яснота за траекторията на програмата, да вдъхне увереност на гражданите за правилността на взетото решение и да ориентира бизнеса за възможностите, които се откриват за работа със сдруженията на собствениците. Епизодичните изявления на представители на правителството в тази посока просто не са достатъчни: необходима е цялостна, мащабна, добре обмислена и атрактивна комуникационна кампания, която да казва, че 100% вече няма и повече няма да има, но 80% продължават да са уникална възможност, която не само че не съществува никъде другаде по света, но и носи по-добро качество на проектите. Кампания, която да включи както националните медии с разширено институционално представителство, така и местните информационни канали и лидери на мнение. Задача, за която според предварителните разчети ще са нужни едва 0,1% от бюджета на програмата, но изглежда, че няма кой да свърши. Или пък... няма кой да поиска? Някой не иска?

Е, да, не е лесно да се прави комуникация, без да знаем какви са реалните ползи от обновяването. От над 3 милиарда лева за саниране, за мониторинг с технически средства не бе заделена и стотинка. Без точни данни за икономиите на енергия и пари става трудно да се убедят хората да инвестират собствени средства. В същото време изследвания по международните проекти EnergyMeasures, ComAct и ReMODULEES показват, че разходите за електроенергия в пиковите часове на потребление падат двойно – нещо, което ще е изключително важно за гражданите след либерализацията на пазара. Надеждната система за мониторинг определено е системен пропуск – тя е от решаващо значение не само за оценяване на ефективността на програмата, за идентифициране на областите за подобрение, но и за демонстриране на осезаемите резултати, които дават смисъл на инвестицията на индивидуалните собственици.

А ако има частна инвестиция, има и бизнес, който гарантира качеството на услугите. Във всички държави, в които програмите за обновяване работят, специализирани посредници осигуряват пълна подкрепа на сдруженията на всеки етап от процеса. В България тази функция трябваше да се изпълнява от реформата „Центрове за обслужване на едно гише“, която обаче бе ограничена до информационно осигуряване от съществуващите областни информационни центрове. Макар и стъпка в правилната посока, трудно можем да си представим, че в тези центрове ще се концентрира необходимата административна, юридическа, финансова, техническа, а понякога и психологическа експертиза и опит, за да могат да отговорят на всички въпроси на гражданите и да помогнат за преодоляването на неизбежните съседски спорове. От друга страна, включването на професионални консултанти в процеса вече доказа ефективността си. Директната работа със собствениците по проект SHEERenov доведе до в пъти повече кандидатури по програмата от 8-те целеви района на проекта в София, отколкото от всички останали - дори при ясното послание, че най-вероятно съфинансиране ще бъде необходимо. Сега продължението на проекта SHEERenov+ ще включи също центрове за в Пловдив, Габрово, Стара Загора, Бургас и Русе, но това в никакъв случай няма да е достатъчно.

И накрая, недостигът на квалифицирана работна ръка в строителството представлява сериозно предизвикателство за успешното изпълнение на проектите. Въпреки пътните карти, учебни програми, материали, професионални изложения и комуникационни дейности, разработвани по международната инициатива BUILD UP Skills и най-новите дейности от проектите NZEB Roadshow и nZEB Ready, получили заслужено признание от ЕК и Икономическата комисия на ООН за Европа, приемът в строителните и инженерните специалности в университети, професионални гимназии и центрове за професионално обучение спада с умопомрачителни темпове. Причините – ограничено участие на бизнеса в образователния процес, липса на система за продължаваща професионална квалификация, неизпълнение на ангажимента за създаване на секторен съвет в строителството, забавен процес на дигитализация и лоша репутация на сектора, породена от липса на информация за възможностите за професионално развитие и реализация.

Ако знаем какво трябва да стане, защо нищо не се случва?

Очевидно е, че ако преходът към новата схема, изискваща 20% съфинансиране от собствениците, не е успешен, това няма да се дължи на концепцията на реформата, а на крещящата липса на критични компоненти за нейното прилагане. От съществено значение е да се създадат специализирани схеми за финансиране, които да предоставят достъпни и изгодни възможности за кредитиране на собствениците на жилища. Освен това от съществено значение е отстраняването на установените недостатъци в подкрепата за енергийно бедните домакинства, ясните насоки за общините, комуникационната кампания, системите за мониторинг, местните центрове за комплексно обслужване и квалифицираната работна ръка. Наложително е да се признае, че успехът на реформата зависи от справянето с тези критични компоненти.

Ако в края на 2023 г. вече е ясно, че целите за сградно обновяване до 2030 г. няма да бъдат постигнати, 2024 г. ще ни предложи два ключови момента, от които ще разберем дали действително има намерение изоставането да бъде наваксано. На първо място е наложително обновяването на сградите да бъде включено като основен стълб в обновения Интегриран национален план за енергетика и климат, при ясно позоваване на гореспоменатите компоненти на реформата и конкретен ангажимент за осигуряване на необходимия финансов ресурс. Този ресурс може да бъде заложен във втория задължителен елемент: бъдещия Национален фонд за декарбонизация, който, според условията на НПВУ, трябва да заработи ефективно в началото на 2025 г.. Каквото и окончателно решение за неговото структуриране да бъде взето, задължително е условията за неговото функциониране да гарантират насочването на достатъчен финансов ресурс към обновяване на жилищни сгради (не само многофамилни) в режим на съфинансиране. Ако тези две условия не бъдат изпълнени, преминаваме в хипотезата, че знаем как, но не желаем.

А защо да не желаем? Причините могат да бъдат най-разнообразни – ако самоучастието се увеличи, губим контрола върху обществените поръчки; ако имаме система за мониторинг, няма как да скрием лошото качество; ако имаме участие на бизнеса, ограничаваме възможностите за злоупотреби… Не дай си Боже пък да имаме яснота за развитието на схемите за финансиране и възможност да поемем контрола - тогава няма как да дойде следващия месия, който ще направи всичко за нас, без да има нужда да полагаме никакви усилия… Само да сме здрави и да имаме достатъчно търпение.