Изследване: Вносът на зелен водород в ЕС от Северна Африка няма смисъл

Енергетика / Анализи / Интервюта
Маринела Арабаджиева
2197
article picture alt description

Вносът на милиони тонове зелен водород от Северна Африка няма кой знае какъв смисъл поради високите разходи и отрицателните въздействия върху климата. Използването на възобновяема енергия за собствените нужди на северноафриканските страни - за декарбонизиране на техните енергийни или торови сектори - би било много по-изгодно и би имало много по-голямо въздействие върху общото намаляване на емисиите. Това се казва в доклада „Оценка на плановете на ЕС за внос на водород от Северна Африка“ на базираните в Брюксел Corporate Europe Observer и Амстердам Транснационален институт.

Според доклада, дори износът на електроенергия от възобновяеми източници от Северна Африка към Европа би бил много по-евтин и по-ефективен вариант за намаляване на емисиите за ЕС.

„Има големи въпроси дали някога ще бъде възможно да се изнася зелен водород на достатъчно атрактивни цени, предвид високите разходи за производство и транспорт“, обяснява докладът. Зеленият водород е много по-скъп от природния газ за единица енергия, дори без да се вземат предвид разходите за съхранение и транспортиране и дори при днешните много високи цени на газа.

Още по темата

„Готова ли е Европа да плати толкова значителна разлика в цената?“ поставят въпрос авторите. В докладът се разглеждат три северноафрикански държави, които през последните години се фокусират все повече върху водорода. Мароко, Алжир и Египет планират да произвеждат зелен водород и продукти на водородна основа и да ги изнасят по различни пътища до Европа в отговор на прогнозираното високо търсене.

В докладът си авторите твърдят, че електроенергията от възобновяеми източници, произведена в Египет, Мароко и Алжир, „може да се използва по-добре за замяна на производството на изкопаеми горива и за задоволяване на местните енергийни нужди, а междусистемните връзки със съседните страни и евентуално с ЕС биха могли да помогнат за балансирането на електропреносните мрежи“.

„Няма много смисъл Мароко, Алжир или Египет да използват възобновяемата си електроенергия за производство на водород и водородни продукти и след това да ги изпращат в Европа със значителни загуби на енергия, така че ЕС да може да постигне намаляване на емисиите.

Понастоящем Мароко извлича по-голямата част от енергията си от въглища,  почти 100% от електроенергията в Алжир се произвежда от природен газ, а над 90% от електроенергията в Египет е от нефт и газ.

Във водородната си стратегия Европейската комисия предлага да се изградят 40 GW електролизери в Европа до 2030 г. и още 40 GW за производство на около 5,6 млн. тона възобновяем H2 в съседните страни. В стремежа си да намали зависимостта от руския газ, ЕК наскоро повиши целта си за внос до 10 милиона тона до 2030 г. като част от новата си стратегия REPowerEU.

Както става ясно икономиката на тази визия е под въпрос.

Ще са необходими голямо количество енергия, а и пари, за втечняване на H2, или да се използва за производството на амоняк и след това да се транспортира във втечнен вид при минусови температури до Европа с кораб или през тръбопровод, добавят авторите. Високите допълнителни разходи за транспорт са съществена причина, поради която по-голямата част от водорода днес се произвежда на мястото, където се потребява.

При тези обстоятелства европейските компании предпочитат сами да произвеждат водород и амоняк, отколкото да ги внасят, твърдят авторите.

Местното потребление на електроенергия от възобновяеми източници и нейното прехвърляне към съседни африкански и вероятно страни от Близкия изток „би било много по-ефективно, отколкото да се прави опит за създаване на пазар за износ за много скъпи химикали, които вероятно ще се произвеждат и на вътрешния пазар в повечето страни“.

„Може да се наложи ЕС да преразгледа своята стратегия за водорода, по-специално целите си за зелен внос, и да преоцени осъществимостта и разходите за постигането им“, казват авторите.

Независимо от това, всяко от трите правителства на въпросните северноафрикански държави развива планове за производство на зелен водород, а що се отнася до Алжир и Египет, вероятно и на син H2, получен от природен газ с улавяне и съхранение на въглерод - с всички свързани емисии на метан в производствената и транспортната верига и необходимостта от скъпо съхранение на CO2.

Египетското правителство заяви, че счита H2 за „ключов път за икономическо развитие и предоставя широк спектър от фискална подкрепа за проекти за зелен водород и амоняк“, обяснява докладът.

Алжир планира да замени съществуващите потоци природен газ към Европа със зелен и/или син водород в бъдеще. Ако вземем предвид „зеления вариант“, той ще изисква около 500 GW слънчево производство, което е 1000 пъти повече от инсталираното днес.

Алжирското правителство също планира да изгради 25 GW производство на зелен и син водород до 2050 г., а както се отбелязва в докладът това  че ще доведе до „значителен ръст“ на цените на електроенергията.

Мароко, за разлика от двете страни, иска да използва зеления водород, за замяна, поне първоначално на сивия водород, използван в момента от голяма индустрия за амонячни торове.

„Нереалистичните цели на ЕС за внос дават възможност на големите петролни и газови компании да пуснат водорода от природния газ през задната врата, използвайки зелен водород като троянски кон, за да продължат да вървят напред и да продават основния си продукт“, посочват още авторите на доклада.

 

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща