Планът за възстановяване не е толкова важен. Индустрията е!

Коментар на експерта по устойчиво развитие Боян Рашев в социалните мрежи

От известно време в България се говори и пише за т. нар. План за възстановяване и устойчивост все едно това е единственото важно нещо за бъдещето на икономиката ни. Това е мит, който произлиза от разбирането на българина, че само "държавата ще ни оправи" и точно затова бива активно прокламиран от властта и кръговете около нея.

Класическата реакция на държавата при икономическа криза е да развърже кесията и да започне да налива в инфраструктурни проекти или да раздава евтини пари на частни инвеститори, които да създават заетост. За тази цел обаче се налага да тегли и трупа дългове (дори и през ЕС), които след това остават да тежат на бюджета с поколения. Освен това, този подход практически гарантира, че парите изтичат в джобовете на любимците на държавата, тоест голяма част от тях биват похарчени много неефективно или направо откраднати.

Има и алтернатива. Може да се направи така, че дълго забавяни или отлагани, поради някакви причини, частни инвестиции да бъдат „развързани“, тоест да им се даде възможност да се случат, като се вдигнат бюрократичните или други непазарни пречки пред тях. Не става въпрос за аутсорснати услуги или фабрики за сглобяване на елементарни компоненти, които бързо се появяват, но също толкова бързо изчезват, когато се намери място с още по-ниски разходи за реализацията им. Тук говоря за индустрия, която е вкоренена в страната, защото добавя стойност върху местни суровини и, поради потенциалните си въздействия, често се сблъсква с обществено недоверие и потъва в административни неуредици. За нея се изисква повече държавническо мислене и обществено съгласие.

За съжаление, имаме твърде много примери, в които не просто не се борихме за големи частни инвестиции, а даже активно ги прогонвахме. Мога да започна и да завърша с газовите проекти, които биха могли да дадат на България реална енергийна независимост – проучванията за шистов газ и газови хидрати в Черно море или стартирането на добива от вече установени конвенционални находища като Генерал Тошево. Те обаче са само върхът на айсберга, а зад неслучването им стоят толкова силни политически интереси, че трябва чудо, за да тръгнат.

Светът затъва в дълбока криза за ресурси, цените на металите чупят исторически рекорди, компании и правителства се чудят как да ускорят реализацията на нови проекти. Българските компании в сектора са отлично капиталзиирани - разполагат с огромен финансов ресурс. Обаче тук състезанието е кой как да спре всеки нов опит за добив. Даже не искаме да знаем дали изобщо имаме нещо!

Нови проекти за добив на метални руди са сред малкото, които биха могли да осигурят високоплатени работни места в общини, където основният работодател си остават местната власт или браншове с изключително ниска добавена стойност като горско и селско стопанство или туризъм. Развитието на община Крумовград в последните няколко години нагледно показва какво се случва, когато в изостанал район започне модерен добив. Всеки един аспект от живота на хората отчита измеримо подобрение и те вече се връщат в родния край. Подобен ефект биха могли да имат и други проекти, като най-често коментираните примери са за добив на злато в община Трън или за волфрам край Велинград.

Средната работна заплата в добива на метални руди отдавна надхвърля 2300 лв. и устойчиво расте. Практиката показва, че 1 работно място пряка заетост в тази индустрия води до създаване на поне 4-5 работни места при доставчици на материали и услуги, както и заетост, предизвикана от харченето на заплатите на на място. Освен това, на място остават и половината концесионна такса и местни данъци и такси, които са по-големи от собствените приходи на общината. А металургията ни, която добавя стойност към добива на руди, е изключително силно развита и в отлични позиции да снабдява енергйния преход с нужните метали.

Енергетиката, и по-специално енергийното оползотворяване на отпадъци, е друг бранш, в който има висока концентрация на спрени проекти. Класически пример тук е спирането на проекта за ТЕЦ Устово, Смолян, от 2014 г, който предвижда изграждане на електроцентрала за производство на енергия чрез газификация на отпадъчна дървесина. Подобна е участта на почти всеки проект за енергийно оползотворяване на отпадъци в България. В същото време, цяла Западна Европа масово се отоплява от подобни когенерации – в големите градове основно на битови отпадъци и утайки, а в по-малките и планинските райони – на отпадъчна биомаса от земеделието и дърводобива. България разполага с огромен ресурс, който трябва да използва, ако иска едновременно да постигне целите на Европейската зелена сделка за чист въздух и намаляване на емисиите на парникови газове. Забележете, че проекти, които биват отхвърлени заради имагинерен страх от екологична катастрофа, всъщност осигуряват не само заетост и енергийна независимост, но и пряк път към решаване на най-значимия екологичен проблем на страната – качеството на въздуха. И това ако не е парадокс?

Икономическата криза е отличен повод българската държавата поне малко да промени отношението си към родната индустрия. Може би по-малко да мисли за привличането на нови инвеститори, и повече – за създаване на добри условия за бизнес и изграждане на обществено съзнание за приемане на компаниите и индустриите, които вече са тук и са доказали, че работят добре и отговорно. Защото каква полза има България от тяхното развитие и успех, ако ги принуждаваме да инвестират печалбите си в чужбина? Крайно време е това да се промени!