Предлага се начин как Москва да се договори с НАТО - преговори между началника на Генералния щаб на Въоръжени сили на Руската федерация Валерий Герасимов и командващия силите на САЩ и НАТО в Европа генерал Къртис Скапароти, отбелязва руският вестник „Взгляд“, цитиран от Агенция Фокус.

Русия и НАТО вече не си сътрудничат по нито един въпрос, съобщиха по-рано тази седмица от Министерството на външните работи в Москва. Съветът Русия-Москва, възкръснал за три срещи в името на борбата срещу близкоизточната радикална групировка „Ислямска държава“, беше запечатан без перспектива за възраждане. „Няма за какво да се радваме, но е вярно, че сътрудничеството с НАТО вече е безполезно за Русия. В името на нейната и световната сигурност, тя трябва да върви по друг път“, е заключението на изданието.

„Сътрудничеството между Русия и НАТО по граждански и военни линии е напълно спряно", заяви руският заместник-министър на външните работи Александър Грушко. „Той е специалист по този въпрос, може да му се вярва“, препоръчва вестникът.

Грушко бе последният руски представител при НАТО. През януари 2018 г. той напусна Брюксел и „взе ключовете с него” - нов пратеник на Москва не е назначен и не е известно дали изобщо ще бъде назначен от историческа гледна точка. „Защото да общуваме с НАТО на това ниво все още няма смисъл“, обясняват от редакцията.

Сега Алиансът действа срещу Русия на принципа на „злобата". И не защото вярва, че балтийските държави може да последват съдбата на Крим, а защото просто може – поводи има. Натовската бюрокрация и натовските „пагони“ се появяват навсякъде, където САЩ и Великобритания се набият на очи, при това с гръмогласното одобрение на редица столици в Източна Европа. Това означава, че те са безполезна прослойка между Москва и страни, които искат да „поставят Русия на мястото й“.

В същото време Русия има повече или по-малко успешно развито военнополитическо сътрудничество с отделни членове на НАТО. На първо място Турция (втората по големина армия в Алианса) и разделянето с нея на областите на отговорност в Сирия, в които Анкара получи такава жилава част като Идлиб.

Това не винаги е било така. Грушко се върна в Москва на същото ниво, което държеше преди заминаването си за Брюксел - заместник-министър. Т.е., през 2012 г., когато един от ключовите подчинени на Лавров бе изпратен към НАТО, в Русия те все още се надяваха на развитието на формат на отношенията и приеха това много сериозно. Тогава се усещаше някакъв вид възраждане - никой не се доверяваше на никого, но различни срещи и консултации се възобновиха след рязко замразяване на отношенията на фона на събитията в Южна Осетия.

Те не донесоха никакви специални ползи, а след това настъпи 2014 г. Крим бе върнат на Русия, войната в Донбас започна - и стигнахме до положението, което имаме сега: „Сътрудничеството между Русия и НАТО по граждански и военни линии е напълно спряло“. В същото време, както подчертава Грушко, НАТО няма план за преодоляване на настоящата криза.

„И е малко вероятно такъв план да се появи, ще добавим на наша собствена сметка. Но това не бива да ни разстройва“, уверява изданието.

За някои обаче все пак ситуацията е горчива. На първо за дипломатите. В тяхната професия има отдавнашен приоритет - да се срещаме е по-добре, отколкото да не се виждаме, да говорим е по-добре, отколкото да мълчим. Срещите на високо равнище, конференциите, преговорите са тяхната домашна среда, те се чувстват удобни в нея, пряко са заинтересовани от разширяването им „за всеки случай“, дори ако става въпрос за един случай на сто. Ефективността от такива действия може да е нулева, но професионалните приоритети на дипломатите няма да се променят така или иначе: опитите за сътрудничество са по-добри, отколкото бездействието. И това е всичко.

Сега изобщо не сътрудничим. А светът не се преобърна. Ако е необходимо, Русия може да си сътрдуничи отделно с Турция и отделно със САЩ, както се случва по въпроса за Афганистан. Това се случва – при това доста успешно. А успех на същото ниво е просто невъзможно да си представим, в случай че е необходимо да се стигне до споразумение не с американците, а с целия Алианс.

По-рано опитваха. И същото Грушко искрено се опита. А неговият предшественик в Брюксел - настоящият генерален директор на „Роскосмос“, Дмитрий Рогозин, също положи много усилия в трудния „грузински" период. Той също така призна, че този формат на отношенията между Русия и НАТО вече се е изчерпил и не носи никакви практически ползи.

„Абсолютно съм съгласен с оценката за неефективността на Съвета Русия-НАТО. Наистина нашите партньори в рамките на Съвета Русия-НАТО не се опитват да действат във формат 26+1, както бе предвидено, а напротив, стремят се предварително да определят общата си позиция по определени въпроси. Така няма да сработят нещата“, подчерта Грушко.

Тук е необходимо да си спомните как започна този формат. Може да се каже, че това е нашата „утешителна награда“. А според съвестта - начин да се убеди и отклони вниманието.

Когато Студената война приключи, романтиците в Русия вярваха, че тя завършва с помирение на враждуващите страни. През 1991 г. вицепрезидентът на РСФСР Александър Руцкой предложи на Алианса да се саморазпусне, но не беше разбран и през 1992 г. повдигна въпроса за присъединяването на Русия към НАТО. И отново това предизвика само объркани възгледи. Във Вашингтон, главния мозъчен, мускулен и финансов център на НАТО, се смяташе, че Студената война завършва не с помирение, а с опустошителна победа над СССР. Президентът Джордж Буш изгради кампанията си, включително чрез размахване на лаврите на победителя. И победителят няма да счита победения за равен - това противоречи на самия принцип на победата.

Затова идеята за разширяване на НАТО за сметка на Русия беше отхвърлена без да се обмисля. Но Алиансът започна да се разширява в посока на Русия, въвеждайки в редиците си бивши членове на разпуснатата ОВД, въпреки обещанията, дадени по-рано в Москва. И за да могат руските власти да се противопоставят по-малко на това и да бъдат по-тихи, през 1997 г. беше подписан Основополагащият акт на НАТО-Русия, в който обявиха създаването на същия консултативен орган, който познаваме като Съветът Русия-НАТО.
Този акт все още не е отменен, въпреки че в него се казват невъобразими неща. Например, страните обявиха, че няма да използват военна сила без санкцията на Съвета за сигурност на ООН. Преди войната НАТО и Югославия бяха само на две години, преди нахлуването в Ирак - пет години. Обещанието, дадено на Москва в замяна на друго нарушено обещание, бе нарушено от НАТО със същата лекота.

Бомбардировките над Югославия руският външен министър Сергей Лавров разглежда като точка, след която Западът започва съзнателно да унищожава международното право в полза на диктуването на собствените си правила. А 1999 г. все още е най-лошото в постсъветската история на нашите отношения с Алианса, без значение колко странно може да звучи това. Същата година руски и военнослужещи от НАТО държаха оръжия един срещу друг, с взаимно изключващи се заповеди да превземат стратегически обект и да го задържат (става въпрос за косовското летище Слатина). През същата година Борис Елцин в разговор с президента на Китай заплаши американския президент с ядрени оръжия.

Острата криза бе преодоляна благодарение на Владимир Путин, който се опита да обърне тази страница и да започне отначало. Русия и САЩ успяха да обединят усилията на базата на борбата с международния тероризъм. На този фон бе реаниирана идеята за възраждане на Съвета отново, по предложение на Путин, отправено към тогавашния генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън.

Когато всички документи бяха оформени, Робъртсън обяви „революция", „началото на нова ера", „истински край на Студената война". „Това ще бъде толкова необичаен, наскоро немислим прецедент, и като се има предвид разликата в нашите навици, обичаи и култури, че новият механизъм за съвместно вземане на решения може да се нарече революционен, защото Русия ще седне на една и съща маса с останалите 19 членове на организацията", заяви тогава Робъртсън.

И веднага добави, че Москва ще трябва да приеме по-нататъшното разширяване на Алианса.

Вероятно не бива да се изненадваме, че на Русия впоследствие беше предложено да се примири с много, много неща, започвайки с нахлуването в суверенни държави и завършвайки с опита на Вашингтон и Брюксел да преминат „червената линия”, очевидно начертана от Москва в опит за определяне на нейните несменяеми интереси и основни въпроси от областта на сигурността.

„Червената линия" е, разбира се, намерението на НАТО да се разшири за сметка на Украйна и Грузия.

Не може да се каже, че гласът на Русия по този въпрос изобщо не бе чут, но Западът се опита да отиде „по различен път", по който се случи и войната в Грузия, превратът в Украйна, конфликтът в Донбас - и Съветът Русия-НАТО напълно изчезна. Вярно е, че той не беше онзи орган, създаден от Путин и Робъртсън.

Въпросът не е дори в глобалните цели на НАТО - те като цяло не са се променили и първоначално не са ни обещали нищо добро. Случаят е в състава на самия блок, който поставя на преден план принципа на „единство“ и „обща позиция“.

Едно е, когато страните от Западна Европа са в него. Те - по един или друг начин, са настроени към прагматизъм и конструктивност. При такива обстоятелства е достатъчно да преговаряме със САЩ - и чрез това да постигнем някакъв консенсус с всички останали. И съвсем друго е, когато Алиансът придобие нови членове, много от които - от балтийските държави до Румъния – превърнаха противостоянието с Русия във външно и вътрешнополитически принцип, да не кажем направо национална идея.

Грубо казано, ако не сме в състояние да постигнем споразумение един със САЩ, това изобщо няма да бъде възможно да се направи в присъствието на Литва или Полша, които са фундаментално склонни към конфронтация. Всяка Португалия може да няма нищо против нас, но въз основа на същия принцип на „солидарност", тя ще се присъедини към мнозинството.

Не може да се каже, че сега няма контакти между Русия и НАТО и не се провеждат консултации. Когато възникна въпросът за координиране на действията в Сирия (да се избегнат сраженията помежду им и да не започват, не дай боже, нова световна война), началникът на Генералния щаб на руските въоръжени сили Валерий Герасимов и ръководителят на комитета на началниците на щабовете на САЩ Джозеф Дънфорд за пръв път се срещнаха в Баку, после в Анталия. В столицата на Азербайджан упрез 2018 г. Герасимов разговаря с върховния командващ на съвместните въоръжени сили на НАТО - американския генерал Къртис Скарпароти.

Но това, отбелязваме, е същественият разговор на компетентните военни по конкретни поводи и то в тесен формат, а не безсмислени опити за изработване на политически компромис с поляците, румънците и литовците в рамките на остарелия Съвет.

Ние можем и трябва да се опитаме да преговаряме: в един случай - с германците, в другия - с турците, в много случаи - със САЩ. Но само с отделните играчи, а не с цялата поредица от страни, чиято позиция ще бъде основно антируска. В крайна сметка, това е „многополюсният свят", в полза на който ръководството на Русия изказа толкова много емоционални аргументи.

………………………………………………………

Превод и редакция: Тереза Герова, Агенция Фокус