България може да достигне декарбонизация на икономиката чрез електрификация и затваряне на въглищни ТЕЦ

България може да постигне частично целите за декарбонизация на ЕС като процесът ще бъде много сложен за енергетиката и индустрията ни. Това са част от изводите, които могат да се направят от доклада „Ускоряване на енергийния преход в България: Пътна карта до 2050 г.“, представен днес от Центъра за изследване на демокрацията.

Декарбонизацията в България попадна между чука и наковалнята – от една страна, договорените задължения към ЕС за амбициозен енергиен преход до 2030 и 2050 г., и от друга, бавната демократизация и навлизане на ВЕИ технологиите и енергийната ефективност. За да разработи ефективни политически мерки, българското правителство трябва да планира последователни стъпки за декарбонизация във всички икономически сектори, с предначертани годишни цели, основани на реални факти, като осигури възможност за непрекъснато проследяване и контрол, посочват от ЦИД в доклада си.

Това е от особено значение предвид недобрата съгласуваност между стратегическите документи на правителството (Националната програма за развитие до 2030 г., Националния план за възстановяване и устойчивост и Интегрирания национален план за енергетика и климат) досега и дългосрочните цели на ЕС за преход към нисковъглеродна икономика.

Сегашният анализ начертава три нисковъглеродни пътеки за развитие на зеления преход в България с хоризонт 2050 г., като за целта използва иновативен инструмент за моделиране на сценарии за декарбонизация, наречен Калкулатор на ЕС. Той спомага за по-доброто обвързване на сложните интегрирани енергийни и климатични модели и практическите дилеми на политиците, които подготвят българската дългосрочна стратегия за декарбонизация.

Декарбонизацията на енергийния сектор е особено предизвикателство за България. Електроцентралите, използващи лигнитни въглища, генерират около 40% от електроенергията в страната и осигуряват заетост на повече от 43 000 работници. Тази зависимост ведно със субсидираното използване на дърва за огрев и въглища за отопление в жилищния сектор, както и целенасочената поли-тика за подпомагане на предимно мащабни електрогенериращи мощности от възобновяеми енер-гийни източници (ВЕИ) и изкуствено поддържаните ниски цени на електроенергията, затруднява демократизацията и по­широкото разпростране-ние на ВЕИ проекти и енергийната ефективност в страната.

Извън енергийния сектор правителството трябва да предприеме много повече мерки за намалява-не на емисиите на парникови газове (ПГ) и стиму-лиране на икономиите на енергия. Това изисква разработването на последователна, дългосрочна стратегия за декарбонизация в съответствие с Европейския зелен пакт. Опитът от създаването на Интегрирания национален план за енергетика и климат (ИНПЕК) показва, че българската политика по отношение на декарбонизацията твърде бавно възприема и управлява прехода към чиста енергия.

Политическите стратези не са в състояние да дадат начален тласък в прокарването на ясен път, очертаващ прехода от използването на въглища към чиста енергия, да осигурят справедлив преход за засегнатите региони, нито да увеличат значително инвестициите във ВЕИ технологии. Така България попада между чука и наковалнята – от една страна, договорените задължения към ЕС за амбициозен енергиен преход до 2050 г., и от друга, популярните сред обществото искания за достъпна енергия, които са допълнително усложнени от продължаващото увлечение по мащабни проекти, като атомната електроцентрала „Белене” и газопровода „Турски поток”.

За да разработи ефективни политически мерки, българското правителство трябва да планира по-следователни стъпки за декарбонизация във всички икономически сектори, с предначертани годиш-ни цели, основани на реални факти, като осигури възможност за непрекъснато проследяване и контрол. Това е от особено значение предвид недобрата съгласуваност между стратегическите документи на правителството (Националната програ-ма за развитие до 2030 г., Националния план за възстановяване и устойчивост и Интегрирания национален план за енергетика и климат) досега и дългосрочните цели на ЕС за преход към ниско-въглеродна икономика.

Все още не са направени оценки на въздействието и има слаби индикации, че такива се планират в бъдеще. Една от пречките в процеса на разработване на тези политики е липсата на подробно и задълбочено моделиране на сценарии, основаващи се на данни, приети от съответните заинтересовани страни. Правителството би могло да се възползва от прилагането на специално разработени инструменти за енергийното планиране, като Калкулатора, чиито резултатите са представени по­долу в рамките на три алтернативни сценария за декарбонизация на страната.

Сценариите се стремят да обвържат по-­ясно сложните интегрирани енергийни и климатични модели и практическите дилеми на политиците, които подготвят българската дългосрочна стратегия за декарбонизация.

Резултатите показват, че най-­бързият и най­-евтин начин за декарбонизация е трансформацията на електроенергийния сектор. Това би означавало моменталното (или най­-бързо възможното) затваряне на лигните топлоелектроцентрали. Сегашната политическа рамка или дори умерено амбициозна държавна стратегия не биха довели до нетни нулеви въглеродни емисии до 2050 г.

Пълната декарбонизация ще изисква дълбоки и дръзки икономически и социални реформи. Те включват и трудни избори пред индивидуалния и колективния начин на живот посредством до-бре насочени стимули за промяна на поведението. Българските политици трябва да разберат и да направят тези избори сега или да се изправят пред риска за икономическо и социално изоста-ване на страната в бъдеще.

Чрез представения Калкулатор ЦИД разработи три сценария за декарбонизация с хоризонт 2050 г.:

- референтен (базов) сценарий, който отразява настоящата политическа рамка в България и сега действащите мерки;

- сценарий с допълнителни мерки, базирани на ИНПЕК, и

- сценарий за дългосрочен преход (СДП), който предвижда трансформиращо икономическо преструктуриране на моделите на потребление и проникване на алтернативни технологии.

Всички сценарии показват бързо намаляване на емисиите на парникови газове между 2015 и 2050 г., макар и с различни темпове. Основният двигател на стремглавия спад е развитието на енергийния сектор. Пълното премахване на въглищата и природния газ става неизбежно поради нарастващите цени на квотите за въглеродни емисии, което прави електроцентралите, използващи изкопаеми горива, неконкурентни на регионалните електроенергийни пазари.

При референтния сценарий обаче преходът към почти нулева въглеродна икономика не е възможен до 2050 г., въпреки четирикратния спад на емисиите. Поради твърде малкото технологични промени в индустриалния и в транспортния сек-тор, в този сценарий емисиите дори се увеличават.

Важно е да се отбележи, че негативните емисии чрез секвестриране на въглерод са се удвоили и са достигнали до минус 16,74 метрични тона емисии на CO2, поради оптимизацията на земеползване-то и повторното залесяване на неизползвани земеделски и промишлени обекти. Това е основен фактор, допринасящ за спада на емисиите на парникови газове във всички сценарии.Най­-важният елемент, който разграничава нивата на амбиция в трите сценария, е крайният срок за поетапно спиране използването на изкопаеми го-рива в производството на електроенергия.

В сценария за дългосрочен преход се ускорява премахването на лигнитните въглища и природния газ, като до 2025 г. всички електроцентрали с емисии на CO2над 500 гр/кВтч вече няма да получават държавна подкрепа без прилагането на специален механизъм за капацитет. Сценарият по ИНПЕК и референтният пък предвиждат поетапното отпадане на тези централи да се забави съответно с 5 и 10 години. Тази политическа насока противоречи на стратеги-ческата рамка на дългосрочната енергийна полити-ка на ЕС.

За разлика от емисиите на парникови газове, крайното потребление на енергия не намалява толкова бързо. В референтния сценарий намалява от 101 ТВтч през 2015 г. до 84 ТВтч през 2050 г., въпреки увеличение на потреблението на природен газ от 25% и запазването на настоящите тенденции в търсенето на електроенергия (нейният дял нараства от 25 до 30%).

Междувременно, търсенето на биомаса се свива с 35% до 2050 г., тъй като дома-кинствата постепенно се отказват от използването на дърва за огрев. Нарастването на използването на алтернативни горива, включително водород, е много бавно в референтния сценарий. Търсенето на водород се повишава до само 1,66 ТВтч през 2050 г., или 2% от крайното енергийно потребление. Моделът също така разкрива, че промишлено-то и транспортното потребление остава приблизи-телно същото, тъй като България не е приложила политически мерки за стимулиране на енергийната ефективност в жилищния сектор и не е направила някаква основна промяна в транспортните условия или предпочитания.

В сценария по ИНПЕК крайното търсене на енергия намалява, но едва след 2030 г., и то ограничено, като това се дължи най­вече на постепенното, по-етапно спиране на използването на бензин и ди-зел в транспортния сектор и рязкото снижаване в търсенето на природен газ след 2035 г. Моделите на потребление на електроенергия остават до го-ляма степен незасегнати (1/4 от общото), тъй като икономиката продължава своя преход към електрификация. Както и в референтния сценарий, по-треблението на биомаса намалява, но само с около 20% и само до 2030 г. Навлизането на по­иноватив-ни енергии, включително биогорива, водород и е­горива, е все още вяло, тъй като политическите мерки не са достатъчно амбициозни, за да осигурят стимули за частни инвестиции в алтернативни енергийни технологии. Потреблението на водород остава само 0,25 ТВтч към 2050 г.

Сценарият за дългосрочен преход, от друга стра-на, предвижда много по­дълбока трансформация на моделите на енергийно търсене. Общото край-но потребление на енергия намалява наполовина през следващите три десетилетия, достигайки до 47,55 ТВтч, а промените вече са осезаеми през 20­те години на 21­ви век. Както и при другите два сцена-рия, спадът се основава на постепенното премахва-не на природния газ и течните горива, е записано в доклада на ЦИД.

Повече информация за доклада можете да намерите тук.