Могат ли технологиите за улавяне на CO2 да станат масово достъпни?

Една от основните теми, която ще бъде обсъждана по време на започналата преди дни среща за климата под егидата на ООН в Дубай КОП28, е улавянето на въглеродния диоксид от атмосферата и складирането му под земята. Разработването на технологии, които биха могли да осъществяват този процес, е важен елемент от стратегиите на много правителства, които искат, поне по документи, да изпълнят поетите климатични ангажименти, посочват Ройтерс и Асошиейтед прес, цитирани от БТА.

На този етап обаче тези технологии са скъпи, недоказани като капацитет и трудни за обясняване като механизъм на действие, което ги прави практически неработещи в очите на загрижената за бъдещето на децата си част от обществото, усещаща със сетивата си промените на климата и жадуваща за бързи и ефективни мерки за овладяване на задълбочаващата се климатична криза.

Налице е и сериозен разнобой на международно ниво. В доклад от преди седмица Международната агенция по енергия (МАЕ) посочи, че петролната и газовата индустрия залага основно на технологии за улавяне и складиране на въглероден диоксид, за да намали вредните си емисии, които отделя в атмосферата. Според агенцията този подход е неработещ и е просто една "илюзия".

Очаквано това твърдение предизвика гневната реакция от страна на мощния сектор на течните изкопаеми горива, който гледа на технологиите по улавяне и складиране на въглероден диоксид като на "спасителен пояс", призван да даде възможност на петролa и на синьото гориво да се ползват до пълното им изчерпване. ОПЕК стигна почти до крайност, като обвини МАЕ, че "демонизира" изкопаемите горива и така застрашава енергийната сигурност на човечеството и енергийния преход по същество.

Какво точно обаче представляват технологиите, около които тепърва ще се разгарят все повече дискусии?

Най-стандартната форма е въглеродните емисии да бъдат улавяни още при изпускането им, или с други думи - в заводския комин. Индустрията е разработила два метода, които вече имат и технологични имена - улавяне и складиране на въглерод (CCS) и улавяне, употреба и складиране на въглерод (CCUS).

При първия въглеродният диоксид се улавя и изпраща директно в предварително подготвено подземно хранилище, най-често изчерпано находище на газ или на друго подземно богатство, а при втория след улавянето му въглеродният диоксид се ползва за друга промишлена цел, след което неупотребеното количество се складира.

По данни на Глобалния институт за улавяне и складиране на въглерод (Global CCS Institute) в момента в света има 42 проекта работещи и по двата метода с общ капацитет за обработка и складиране на 49 милиона метрични тона въглероден диоксид годишно. Това обаче е едва 0,13 на сто от годишно изхвърляните в атмосферата около 37 милиарда тона въглероден диоксид само от енергетиката и промишлеността.

При около 30 от тези проекти, или 78 на сто, въглеродните емисии се ползват по т. нар. метод за подсилване на петрола (EOR), при който въглеродът се инжектира в петролни кладенци, за да измести и освободи трудни за обработка залежи. Индустрията твърди, че това прави петрола по-климатично неутрален, докато природозащитниците са на диаметрално противоположното мнение.

При други 12 проекта в САЩ, Канада, Австралия, Норвегия, Исландия, Китай и ОАЕ въглеродът пряко се инжектира и складира под земята, без да се ползва за вторично извличане на петрол, сочат данните на института. На този етап не е ясно дали някои от тези проекти ще успее да излезе на печалба. Засега всички те са на червено.

Вторият метод за улавяне на въглерод е т. нар. пряко улавяне във въздуха (DAC). На този етап той е предимно в идейна и тестова фаза. Макар и по данни на МАЕ по света около 130 проекта от този вид да са във фаза планиране и изграждане, едва 27 от тях са влезли в експлоатация, при това частично, а капацитетът им засега е само 10 000 метрични тона годишно.

Според МАЕ проектите от типа DAC трябва да улавят и складират поне по 1 милиард тона въглерод годишно до 2050 г., ако светът иска да постигне климатичните си цели и да избегне превръщането си в огромен парник. На този етап това изглежда като химера.

През август САЩ обявиха грантове на стойност 1,2 милиарда долара за два комплекса от типа DAC в Тексас и Луизиана, чийто капацитет, ако заработят на пълна мощност, би бил 2 милиона метрични това въглерод годишно. Окончателното инвестиционно решение за проектите обаче все още не е взето.

Проектът в Тексас е на производителя на газ и петрол "Оксидентал петролиъм" (Occidental Petroleum), които е осъществен с подкрепата на инвестиционната компания "Блекрок" (BlackRock), а зад този в Луизиана стои консорциум от компании, воден от швейцарската "Клаймуъркс" (Climeworks).

Проектите са в съседни щати, но подходът на компаниите е диаметрално противоположен. Докато "Оксидентъл" възнамерява да инжектира уловения въглерод в земята, за да извлича още петрол, "Клаймуърс" възнамерява само да складира въглерода и твърди, че технологията трябва да върви ръка за ръка с прехода към чиста енергия.

Основната спънка пред бързото развитие на проектите за улавяне и складиране на въглерод е високата цена, единодушни са експертите. При метода CCS тя варира между 15 и 120 долара за тон в зависимост от източника на емисии, а при проектите от типа DAC достига до 600-1200 долара на метричен тон, тъй като за улавянето се ползва много енергия, посочват от МАЕ.

Индикативен е фактът, че няколко CCS проекта в развити страни като Норвегия и Канада вече бяха сложени на пауза поради финансови причини. Авторите им твърдят, че се нуждаят от цена на въглерода под формата на въглероден данък, търговска схема или данъчна отстъпка, които да направят улавянето и складирането на въглерод печелившо. Без това единствените проекти, които биха могли да се развиват са онези, разчитащи на странични приходи, като например извличането на петрол, посочват анализатори.

Законът за намаляване на инфлацията в САЩ, гласуван миналата година, предвижда субсидии от съответно 50, 85 и 180 долара за метричен тон въглерод извлечен и изолиран по методите CCUS, CCS и DAC. Това е сериозен стимул, но не покрива изцяло цената и компаниите трябва да отделят допълнителни средства, за да развиват проекти от типа CCS и DAC, според Бенджамин Лонгстрет, директор по улавяне на въглерод в "Клийн еър таск форс" (Clean Air Task Force), неправителствена организация, фокусирана върху технологиите, необходими за ефективната битка с промените на климата.

Освен цената друг възпиращ фактор е и относително ограничената територия, която може да се ползва за складиране на уловения въглерод. Проблемът засега не изглежда да стои на дневен ред, но неизбежно ще изникне, ако се стигне до въвеждането на технологията в по-голям мащаб.

Според Глобалния институт за улавяне и складиране на въглерод най-добрите "площадки" са разположени в Северна Америка, Източна Африка и Северно море. А това пък означава, че за отвеждането на въглерода до тях ще са нужни мрежа от тръбопроводи и/или флот от танкери, което неизбежно ще създаде нови пречки и ще оскъпи проектите.

През октомври, например, проект от типа CCS на стойност 3 милиарда долара на "Навигейтър Си Оу 2 венчърс" (Navigator CO2 Ventures), целящ да отвежда въглеродните емисии от заводи за етанол в Средния запад на САЩ до подходящи за складиране места, беше спрян заради опасенията на местните жители от евентуални течове и замърсяване по време на строежа. 

Компаниите, инвестиращи в инсталации за улавяне, отвеждане и складиране на въглерод, трябва да вземат погледнат сериозно на страховете на местните общности, когато предлагат нови инфраструктурни проекти, казва Саймън Стюарт от Националната федерация за защита на дивата природа в САЩ. "Не всички технологии са подходящи за прилагане навсякъде".

При все това проектите за улавяне и складиране на въглерод тепърва ще започнат да набират скорост. Преди седмица в Индонезия започна строителството на първия в страната комплекс от типа CCUS, който ще бъде управляван от енергийния гигант Би Пи (BP). Капацитетът му е за 1,8 гигатона, а на първата копка присъства лично президентът на страната Джоко Видодо. Комплексът, в който Би Пи ще инвестира 2,6 милиарда долара, трябва да заработи през 2026 г.

Експертите са на мнение, че технологията може да бъде подобрена, а цената й - намалена, което да я направи по-приложима в по-сериозен мащаб, за да помогне за изпълняването на климатичните цели.

Остава да видим дали срещата в Дубай ще направи стъпки в тази посока.