COP26 и Зеления преход в България

От анализи, стратегии, планове и регулации – към ефективни и резултатни действия

Климат / Зелен преход
3E news
1117
article picture alt description

Източник на снимката: Авторът

Анализ на Зоя Василева

От 31 октомври до 12 ноември световните лидери се срещат в Глазгоу, Великобритания, на събитието на върха за изменението на климата - COP26. Конференцията на ООН събира политическия, инвистиционен и научен елит от всички страни по света, за да се споразумеят как да засилят глобалните действия за разрешаване на климатичната криза. Лидерите на ЕС потвърдиха ангажимента за намаляване на нашите емисии поне с 55% до 2030 г. и полагане на всички усилия за постигане на климатична неутралност до 2050 г. Как? С две основни насоки за действия: иновации и инвестиции, за нова, по-устойчива стратегия за растеж.

Къде сме ние?

Връщам се на провединия в София на 15 октомври форум: Зеления преход на България -предизвикателства и решения. На това първо по рода си събитие в България, думата беше дадена на много участници с различен профил, експертиза и разбиране на Зеления пакт. Поради ограничение във времето и множеството теми не се осъществи истинска дискусия с алтернативни мнения и гледни точки, но се надяваме това да се случва в бъдеще, при следващи събития по темата. Идеята за дискусионна платформа, касаеща Зеления преход е отлична. На медиите, политическото представителство и експертната общност се пада честта и отговорността да я организират и реализират адекватно и навреме. Но не само. Трябва да се търсят работещи и приложими на практика решения в хода на тези дискусии, защото климатичните промени изискват не само политики и стратегии, но най вече действия, с конкретни резултати и оптимизиране на ресурсите, които се налага да се вложат.

Това е най-сложната част от новия глобален тренд. Един от ВИП участниците каза, че България сега се учи. Жалко е, че на национално ниво усещането е такова, почти в края на 2021 година. По проблемите на декарбонизацията се работи от много години, уви, с твърде скромни резултати. В Европа, а и в България се оформиха мейнстрийми, които се прeвръщат в пречка, а не в тласък за постигане на климатична неутралност. Дискусионната платформа за Зеления преход трябва да помогне да се разбият някои вредни представи и да се разсеят някои грешни виждания, граничещи с предразсъдъци.

Позволявам си да говоря това, не само от аналитична гледна точка, а като човек с многогодишна работа в този сфера и активен член на ЕЕФИГ. Наложи се да опознаем практиките и проблемите както на местно, така и на европейско ниво.

Зеления преход като необходимост да променим света, в който живеем и да спрем издевателството над природата. “Защо” и “Дали”, вече не предизвикват дискусии. Същественият въпрос е “КАК”. За да се случи навреме, без да се застрашава икономиката и благосъстоянието на обществото, без да има социални групи, които да се окажат силно потърпевши. За да минимизираме цената на зеления преход.

Зеления преход като задължения на политическото представителство, на бизнеса и обществото. Промяна на структурата на икономиката, на обществените нагласи, поведение, отношение и най вече интелигентно използване на ограничените ресурси на планетата – материални, човешки и финансови.

Какво всъщност е постигането на климатична неутралност?

Когато говорим за Зелената сделка, сякаш забравяме за най-съществения инструмент за клематична неутралност - Инвестиционния план по Зелената сделка. Става дума за десетилетия на гигантски инвестиции с (Enormous / Unprecedented Investment GAP), според водещите европейски и световни тинк-танкове.

В България обсъждаме основно как ще вземем пари от Европа, за да реализираме нашите National Determined Contributions. С 37 % от плана за възстановяване и развитие, парите от ЕСИФ и тези по многогодишната финансова рамка на ЕС (30% for EGD). Такива са нагласите – на общините, на населението, дори на голямата част от бизнеса.

Вярно е, че се говори за „отключване“ на частните инвестиции, но това в момента звучи имагинерно и е твърде далече от реалността. Частното финансиране и неговото масово мобилизиране (не спорадично или за големи ВЕИ проекти) е друга огромна тема, която ще трябва да дискутираме. От една голяма банка се похвалиха, че ще финансират електромобили и така ще печелят от прехода. Чудесен, но повече от маргинален принос за постигане на климатична неутралност.

Виждането, че осъществяването на Зелената сделка е задължение преди всичко на управлението, че тя ще бъде финансирана от Европа, като основно ще разчитаме на публичните фондове е дълбоко погрешно. Изразът „Кой ще плати сметката?“ се чува навсякъде и очевидно хората вярват, че наистина някой ще го направи.

ЕС ще МОБИЛИЗИРА 1 трилион евро до 2030, за да постигне 55% декарбонизация. Това не са налични пари, които чакат да бъдат извадени*.

*The European Commission on Tuesday (12 October) issued €12 billion worth of green bonds on financial markets to finance the green parts of its €800 billion coronavirus recovery fund. This represents the world’s largest green bond issuance to date. In total, the EU plans to issue up to €250 billion in green bonds to finance the Next Generation EU programme that aims to drive the bloc’s recovery. 

Част от предвидения 1 трилион евро, са в Next Generation EU, други са в други програми и инициативи. Тези пари са за всички направления на интервенция – Climate Mitigation, Climate Adaptation, Biodiversity, Circular Economy и т.н. Най-големият емитент на СО2 са сградите – 36%, индустрията и транспорта (Climate Mitigation). Само за енергийна оптимизация на сградите в ЕС са необходими около 270 милиарда евро годишно до 2030, което прави около 3 трилиона евро, като това не включва малките ВЕИ. За България числата за необходимите инвестиции в сградите в перспектива са стряскащи, но ние отново и само говорим за реализация на тези проекти с публични пари, доколкото ги има. Как ще се справим с недостига дори не се маркира в нито един план или становище.

Другата лоша новина е активното обсъждане емисиите на парникови газове от сградите и транспорта да бъдат включени в системата за търговия с емесии на ЕС (ETS), т.е. икономическата принуда за действие ще стане същата като при въглищните централи. Ако бързо не се направят  ефективни и практически приложими стратегии за декарбонизация, обвързани с интелигентно използване на наличното публично финансиране, изразът „Кой ще плати сметката“ ще се материализира почти изцяло при крайния потребител.

А това не е неизбежно. В много голяма част от проектите за декарбонизация има икономическа целесъобразност. Тя обаче не се мери лесно. Става бавно, с технически аутсорсинг и е много скъпо. Затова се прави само за големи проекти, съответно частните пари отиват в големите проекти. Малките и средните – сгради, SMEs (най-голямана част от бизниса) се считат неефективни и изключително рискови. Така на практика с публични средства се финансират напълно банкируеми проекти и то при значителни разходи за единица редуцирани емисии. Вместо грантовете да се използват за подобряване на risk/return профила на проектите и те да станат привлекателни за банките, този ресурс буквално се пилее. Но по-лошото е, че прави и бизнеса и общините пасивни в чакането на грантове, което още повече ни отдалечава от целите.

Едно от най-интересните изказвания, беше това на Мигел Колета, Директор устойчиво развитие на Филип Морис Интернешънъл, който коментира съществени момента при вземането на решения за декарбнизация на бизнеса на фирмата. Най-важното е, че всички те минават през финансовия отдел на компанията. Т.е. търси се икономическа целесъобразност и в мерките за климата.

Това, че говорим за обществени договори и обществени цели не означава, че трябва да ги правим на всяка цена и при всякакви обстоятелства, без да се опитаме и да търсим икономически и финансов смисъл и без да държим сметка на това, какво ни струват климатичните действия. На никого не би трябвало да бъде безразлично дали ще постигнем единица декарбонизация с едно, две или повече евро. При положение, че смятаме да финансираме прехода предимно с публичните пари (финансовите инструменти се считат за много неприятен вариант) как ще гарантираме разходна ефективност на мерките?

Между другото, неефективното използване на публичните средства за декарбонизация не са само български проблем. Миналата година излезе доклад на European Court of Auditors, в който това се твърди официално. До сега не сме прочели някакъв сериозен коментар по темата на европейско ниво, още повече сме чули за вземане на някакви мерки. (Нова тема)

Кои са основните проблеми за България?

В контекста на Зелената сделка, у нас се говори основно за въглищните централи. Освобождаването от тях е истински проблем, защото е свързан с огромен обем от нашата енергетика, икономика и човешки ресурси. Там трябва да се работи много целенасочено, много смислено и много интелигентно, но най-вече честно, като се търси икономическа стойност, както, където и когато е възможно.

По-големият проблем е, че българската икономика е 4-пъти по-енергоинтензивна от останалата част на Европа. А най-евтината енергия е непотребената енергия. Това е приоритет за постигането на климатична неутралност на ЕС („Energy Efficiency as a First Priority”). Какво се случва у нас с тази тема? Стана така, че енергийната ефективност се счита за нещо повърхностно и елементарно (стиропор и дограма). Девалвацията в понятията и смисъла е огромна. С двата похарчени милиарда за саниране можеше да постигнем поне три пъти по-високи резултати. Вместо да изграждаме истински пазар, ние чакаме парите от Европа. Грантовият манталитет не само не отстъпва, а става свиреп. Дали защото изразът „Сиромах човек – жив дявол“  е толкова дълбоко в народопсихологията ни, или защото публичните пари са де-факто инструмент за политическо влияние, или защото така е по –лесно... Или и трите?

Климатичните действия са и възможност: за бизнес, за растеж и всичко произтичащо от това. За няколко години ВЕИ секторът показа, че това е постижимо, и нещата вървят. Същата логика важи и за множество други проекти. В climate mitigation actions (най-резултатните дейности за декарбонизация) има огромен потенциал за бизнес, включително и за финансовия сектор, и то устойчив. Трябва само да може бързо и лесно да извличат и оценяват „Зелените парични потоци“ на проектите. Същото важи за бизнеса и общините. Така, инвестирайки в декарбонизация, основните им парични потоци няма или ще се засягат по-малко, което няма да възпрепятства регулярните им инвестиционни програми. С наличните бюджети ще се инвестира повече и по-ефективно.

Мотивацията е факторът, който ще раздвижи пазара и ще даде мащаб и бързина в постигането на зелените цели. Грантовeте трябва да се отиват само към проекти, чиято икономическата стойност е недостатъчно добра. Подобряване на тяхната банкируемост ще позволи основното финансиране да бъде на пазарна основа. Т.е. с публичните пари ще се реализират много повече проекти, а банките ще са основен двигател на пазара.

Как на практика може да стане това? Нова тема.

_______________________________________________________________________________________________________

Зоя Василева е финансов и инвестиционен експерт. Фокус през последните години: структуриране и финансиране на  проекти за смекчаване на климата (инвестиции в устойчива енергия).

(2014-2019) Ръководител на финансовия екип на международен консорциум за енергийна ефективност чрез договори с гарантиран резултат, управляван от ЕБВР.

Член на експертните групи по „Taxonomy & Tagging of Sustainable Finance“ и „Industrial Energy Efficiency“ към EEFIG, съвместна инициатива на ЕК и UNEP (United Nations Environmental Program) за ускоряване и оптимизация на финансирането на проекти за устойчива енергия.

Експерт на ЕК към програмата за финансиране на иновативни стартъпи по линия на Хоризонт Европа.

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Зелен преход:

Предишна
Следваща