Какво се случва с програмите за обновяване на сградния фонд?

д-р Драгомир Цанев, изпълнителен директор на Центъра за енергийна ефективност ЕнЕфект

В последните няколко седмици правителство, парламент, общини и граждани се лутат в недоумение какво се случва с програмата за обновяване на многофамилните жилищни сгради. Хронологията в две изречения: предизвестеното недоволство на над 3000 неодобрени сдружения на собствениците рефлектира директно върху местните власти.  На тях това въобще не им хареса и използваха възможностите си, за да пренесат напрежението върху правителството и парламента. В парламентарните дискусии, типично, се чуха становища, които до този момент не бяха влизали в общественото пространство и предизвикаха допълнителен хаос и объркване. Така например министърът на регионалното развитие и благоустройството Андрей Цеков заяви, че след разговори с Министерството на финансите ще бъде даден мандат на Българската банка за развитие да разработи финансов инструмент, с който да се отпускат кредити на сдруженията които искат да се включат в следващия етап на програмата изискващ 20% съфинансиране от собствениците. Не е ясно обаче как този инструмент може да бъде създаден до 10 февруари, когато сдруженията трябва да подадат кандидатурите си за този етап. Чуха се и мнения в подкрепа на връщането на 100% грантов компонент, при това с аргументи, които не отиват на иначе компетентни представители на комисията по енергетика. Особено любопитство предизвика съждението, че спестяванията от предходната програма са довели до износ на ток в съседни държави.

За всеки решил да помисли повече от минута върху темата, подобно съждение би довело да въпроса дали нямаше да тънем в блаженство и разкош, ако бяхме успели да постигнем нещо повече от пренебрежимия 0,4% годишен темп на обновяване за последните 10 години в резултат от 100-процентовия грант. С повдигане на вежди ще се запитаме и дали сега, след като вече не можем да изнасяме скъпия ток от ТЕЦ-овете, ще пробиваме дупки в стените, за да го реализираме на вътрешния пазар, но нека оставим този въпрос за края на статията. А на въпроса кое е „справедливо саниране” ще отговорим, че възможно най-несправедливото е парите на всички данъкоплатци да отиват в един крайно ограничен кръг от собственици на частни имоти.

Трябва ли да се осъществи програмата с 20% самоучастие? 

Това, което трябва да стане, е да започнат да се осъществяват постоянни програми със самоучастие на собствениците. Няма никакъв начин парите за сградно обновяване да достигнат до повече хора, ако продължи порочната практика на кампанийното 100% грантово финансиране. Именно за това вторият етап на програмата, който изисква 20% съфинансиране, трябва да бъде осъществен на всяка цена - защото в противен случай поддръжниците на тезата, че сме най-големите неудачници и нищо друго освен 100% грант не може да се случи в България, ще имат още един коз в ръката си. Фактите обаче са други: програмата има риск да се провали не защото се очаква съфинансиране от страна на гражданите, а защото няма абсолютно никакви инструменти, които да им помогнат да намерят необходимите средства и да преодолеят многобройните административни, информационни и технически проблеми, които срещат в процеса.  За съжаление причината за това е абсолютното нежелание на правителства от всички политически сили да инвестират време и усилия в разработването на такива инструменти. От повече от две години се знаеше, че този момент ще дойде, но така и не беше реализиран финансов продукт, от който сдруженията на собствениците да могат да се възползват за осигуряване на самоучастието си. Няма варианти за допълнително подпомагане на най-уязвимите собственици, не се знае и откъде може да се получи техническа помощ за осъществяване на проектите. Ако сме искали програмата да се провали, нямаше как да създадем по-добри условия за това.

Какво мислят общините? 

Общините и в частност тяхното политическо ръководство понесоха най-големите щети от  необмисления дизайн на програмата за обновяване. Поемайки ролята да управляват индивидуалните проекти, недоволството на гражданите беше насочено към именно тях, и съответно няма как да ни учудва реакцията на много от кметовете след обявяването на резултатите от първия етап на програмата. Част от общините се обединиха в декларация, в която настояват за 100% грант за всички кандидатствали проекти – с ясното съзнание, че това най-вероятно няма да се случи, но с надеждата да омекотят политическия ефект от недоволството на гражданите. В тази декларация обаче бе застъпена тезата, че ако продължаваме така, с кампанийни мероприятия и без постоянно действаща програма, резултатите ще бъдат винаги едни и същи. След среща с министър Цеков, Националното сдружение на общините в Република България също публикува становище, в което се настоява за последователност в политиките и за реализация на финансов инструмент, който да позволи самоучастието на гражданите.

Новината всъщност е изключително добра: дори и местните власти, които в повечето случаи са проводник на идеята за максимална финансова подкрепа от страна на държавата, разбраха, че следващо повторение на този модел ще доведе единствено до нарастване на напрежението. Остава въпросът какъв ще бъде този финансов инструмент и кога ще започна да действа? Стандартният отговор на правителството от последните четири години - че изчакваме създаването на Националния декарбонизационен фонд (НДФ), вече спира да има ефект. 

Какво представлява Националният декарбонизационен фонд? 

За съжаление с всеки изминал ден този фонд се приближава към митологията на планираните, но неосъществени финансови механизми. До голяма степен това се дължи на непоследователността на политиките, която е водещата причина за възникващото обществено напрежение. За първи път този фонд беше споменат в първата версия на Интегрирания национален план в областта на енергетиката и климата под името „Национален механизъм за финансиране на енергийна ефективност (НМФЕЕ)“, с обем от 7,8 милиарда лева. Интересното в този план беше, че в сектора на домакинствата се очакваха 20-кратно по-големи инвестиции в „оборудване“, отколкото „директни инвестиции в ефективност“ - крайно нелогично, тъй като независимо от липсата на дефиниция, ефектът от обновяването на сградната обвивка (което определено е „директна инвестиция“) би следвало да е водещ.

След това НДФ правилно беше идентифициран като водещ инструмент в Дългосрочната национална стратегия за сградно обновяване. На тази основа беше поискана техническа помощ от Европейската комисия и екип, ръководен от Европейската инвестиционна банка, предложи на българското правителство четири решения за неговото структуриране. Те, следвайки заданието, бяха концентрирани само и единственото върху сградния сектор. Тези решения не бяха приети, но за сметка на това, в края на 2022 година Министерски съвет се насочи към свой собствен, пети вариант - възможността за преструктурирането на Фонда за енергийна ефективност и възобновяеми източници (ФЕЕВИ) в НДФ.  От този момент нататък, в продължение на девет месеца, движение по темата в публичното пространство практически нямаше.

Объркването е пълно…

През есента на 2023 година обаче, Министерство на енергетиката обяви конкурс за нов фонд мениджър на ФЕЕВИ, с изричното указание трансформацията към Национален декарбонизационен фонд с оглед решението на МС да не се взема предвид от участниците. Този конкурс беше проведен, бяха подадени две кандидатури, но резултатите все още не са обявени. Малко по-късно, на 22 декември, беше публикуван за обществено обсъждане вариант на обновения Интегриран национален план в областта на енергетиката и климата, в който НДФ е отново анонсиран като мярка с бюджетен размер от същите 7,8 милиарда лева, насочена към проекти в най-разнообразни сектори - домакинства, индустрия, услуги, транспорт. 

През януари 2024 година пък Министерство на енергетиката обяви, че се подготвят промени в Закона за енергийната ефективност, с които все пак ФЕЕВИ ще бъде преобразуван в Национален декарбонизационен фонд.  С оглед на факта, че ФЕЕВИ има капитализация от 20 милиона лева и изключително ограничен човешки персонал, а бъдещият фонд мениджър няма как да е предвидил в концепцията си за управление трансформацията в огромния, близо 8-милиарден НДФ, остава въпросът какви ще са следващите стъпки към осъществяването на тази реформа и защо беше проведен въпросният конкурс? А може би дори още по-важният въпрос е дали този фонд ще бъде насочен към сградния сектор, където общественият интерес и инвестиционната потребност са изключително големи, или с новата формулировка в ИНПЕК средствата ще бъдат прехвърлени към сектори, в които реализацията им е значително по-лесна и безпроблемна?

Какво трябва да се направи? 

Преди всичко трябва да се осигури яснота, прозрачност и междуинституционална координация. Ключова роля в разрешаването на проблемите ще има конференцията „Енергийната ефективност на сградния фонд: основа на устойчивия енергиен преход“, която ще се проведе на 30 януари в София. Очаква се няколко министерства да дадат повече разяснения на назрелите проблеми. Самата конференция може и да помогне, макар че е необходима постоянна дискусионна платформа, в която тези теми да бъдат регулярно поставяни на вниманието на професионалната общност и медиите.

По-важното сега обаче е:

1) да се направи всичко възможно вторият етап на програмата с 20% самоучастие да е успешен, и

2) максимално бързо да стартира постоянно действаща програма, която да привлича са финансиране от страна на собствениците по ясно определени правила и да даде възможност на бизнеса и финансовите институции да генерират капацитет и да осигурят подкрепящите инструменти.

Ако не успеем да се справим с това, оставаме в хипотезата огромни публични средства да бъдат използват за извличане на конюнктурни политически дивиденти без никакъв реален ефект върху потреблението на енергия, разходите на домакинствата, резултатите за бизнеса и благосъстоянието на обществото. За съжаление обаче това все още се оказва доста привлекателна идея за хората, които сме натоварили с отговорността да вземат решения…