Липсва дългосрочна визия за развитие на енергийния сектор, каквато трябва да залегне в основите на нова енергийна стратегия на страната

Разговор със Славчо Нейков - председател на УС на Института за енергиен мениджмънт пред сп. „Енергетика – Електроенергийни ракурси“

Г-н Нейков, вие инициирахте обсъждане в Народното събрание на проект за Енергийна стратегия на България, така необходима и дълго отлагана, дори вече закъсняла. Какво се случи с това обсъждане?

За съжаление, политиците явно не смятат, че България има спешна нужда от актуална енергийна стратегия. Инициативата за подобно обсъждане от страна на парламента дойде след вече многогодишно закъснение – последната енергийна стратегия беше до 2020 г. Всъщност, стратегия е необходима не само защото законът предвижда нейното съществуване, а най-вече защото тя трябва да зададе основните насоки, в които ще се развива българският енергиен сектор. И липсата на такава стратегия вече се усеща. Вижте например какъв хаос цари на тема „въглища и тяхната роля в националния енергиен микс“. Либерализацията на пазара определено изглежда половинчата и необмислена. Силно подценена е и темата за бъдещото развитие на енергийните мрежи. Ядрената енергетика, която изисква планиране за десетилетия напред, също изисква отговори, включително и в контекста на климатичната неутралност. В публичното пространство се появиха някакви абсолютно несъстоятелни за мен прогнози за многократно увеличение на електропотреблението в рамките на следващите няколко години и т.н.

В това отношение има още един много същностен проблем – някои политици дори смятат, че след като имаме интегриран план за енергетика и климат, стратегия не ни трябва. За мен това разбиране е дълбоко погрешно – и то не само защото съществуването на стратегия е залегнало в закона и той формално следва да се изпълнява.

Интегрираният план не може да замени стратегията не само защото той е документ, готвен по европейски изисквания за нуждите най-вече на ЕС – сам по себе си той е много по-оперативен документ. Същото важи и за териториалните планове за справедлив преход, и за Плана за възстановяване и устойчивост, и за подготвяната Пътна карта за климатична неутралност. Всички тези документи следва да бъдат синхронизирани.

Стратегията обаче е тази, която задава рамката – а у нас липсва на първо място тя. И в България изпаднахме в омагьосан кръг. Парламентът, който трябва да приеме стратегията, чака предложение от правителството (както е по закон), но в изпълнителната власт реално не работят по нея. Това се дължи както на остра липса на административен капацитет, така и на липса на дългосрочна визия за развитие на сектора, каквато трябва да бъде в основата на една стратегия. Ето защо предложих първо парламентът да очертае стратегическите насоки и на този фон правителството да подготви проекта на документ.

Все още не съм се отказал от предложението си – в момента за пореден път съм изпратил официално напомняне на председателя на Народното събрание и ще продължа да настоявам за парламентарни стъпки в това отношение. На фона на всичко това обществото като цяло, включително и пряко засегнатите – бизнес, синдикати, местна власт и т.н. – нямат никаква идея какво предстои в сектора. А това е пагубно и за социалното развитие, и за инвенциите, а вече води и до много сериозни демографски последици в някои райони на страната. Ето защо въпросът със стратегията за мен вече не търпи отлагане.

Сега във фокуса на общественото обсъждане са териториалните планове за справедлив преход и проекта за промени на ЗЕ в контекста на предоговарянето на НПВУ, но съдържанието на всички тези документи получи сериозен обществен отпор и неодобрение. Защо залаганите мерки за реформи в сектора Енергетика са толкова болезнени и не срещат разбиране в лицето на съсловните организации, както и на засегнатите от въглищните региони на страната?

За съжаление, административният подход на национално ниво към енергийната тема като цяло, както и конкретно към изменението на законодателството и към темата за въглищата, все още се характеризира с три големи липси – липса на визия, липса на административен капацитет и липса на прозрачност.

В тези направления мога да дам доста примери, но ще спомена два, пряко свързани с въпроса Ви. Първият се отнася до измененията в Закона за енергетиката – становището на Института за енергиен мениджмънт по предлаганите изменения не беше публикувано от страна на Министерството на енергетиката на портала за обществено обсъждане, независимо от изричното ни искане в това отношение, което беше подкрепено и от администрацията на Министерския съвет със специално писмо. Вярно е, че имаше препратки към него в т.нар. съгласувателна таблица, но тези препратки бяха в рамките на няколко изречения, а становището ни е от 10 страници. Същевременно, на портала за обществено обсъждане бяха публикувани изцяло становища на организации, които са много далече от енергийния сектор и които са изпратени след нашето.

По отношение на въглищата най-големият проблем е, че политиците наистина нямат никаква ясно формулирана визия какво предстои и в резултат на това не казват нищо конкретно на хората – това всъщност е първопричината за тяхното притеснение. В момента по темата за въглищата е налице една абсолютна мешавица от решения на Народно събрание, записи в Плана за възстановяване и устойчивост, проекти на териториални планове и други документи. Всичко това е гарнирано и с обещания – последното беше от страна на министър-председателя към синдикатите за изготвяне на някаква пътна карта за справедлив преход до края на септември тази година. Всъщност, нито визираните документи, нито обещанията са обвързани помежду си – за мен става дума за печелене на време в рамките на някакво политическо безвремие, включително и в контекста на местните избори, където тази тема ще избуи отново и отново, но без конкретен резултат.

Реално обаче – пак повтарям – ситуацията се дължи на липса на ясна национална визия, гарнирана и с явен страх да се каже истината и да се търсят решения. Всички приказки за въглищата, които ще бъдат използвани по досегашния начин едва ли не до 2038 г., са абсолютно безпочвени – пазарът в буквалния смисъл ги отвява с всеки изминал ден. Вярно е, че миналата година съответните дружества направиха големи печалби в резултат на енергийната криза, но тази година ще се радват, ако излязат на нула. Да припомня също така, че преди три години държавата на ръба на закона отпусна едни 56 милиона лева за заплати във въгледобива – още тогава тенденцията беше ясна.

Лошото е, че криенето от проблема, вместо поставянето му на масата с цялата му сложност, само го изостря – България е единствената страна – член на ЕС, която не си е представила териториалните планове. /б.ред. – интервюто е проведено през месец септември 2023 г./. Губим време, темпо, а вече и много пари. Всичко това забавя реформите и отблъсква инвеститорите.

Така че политиците следва максимално бързо да информират хората за реалностите и на този фон да се търсят възможните решения – с половинчати обещания без конкретика доникъде няма да стигнем.

По аналогичен начин стои и принципната картина за либерализацията на пазара – предлаганите изменения в Закона за енергетиката са в правилна посока, но липсва както конкретика, така и разяснението за хората. Лошото е, че и в това отношение политическата класа няма ясна идея  къде са реалните проблеми и как да се решат. И тук конкретните примери са много – и по отношение подценяването ролята на електроенергийните мрежи, и по отношение ролята на КЕВР, и по отношение т.нар. „енергийна бедност“ и др.

В становището на Института за енергиен мениджмънт сме направили детайлни и конкретни анализи и предложения по всички основни направления – но, както казах, за съжаление то не достигна до широката общественост.

Комисията за енергиен преход към Консултативния съвет за Европейската зелена сделка започва разработване на сценарии за енергийния преход, които да посочат работещи модели за моделиране на потреблението на електрическа енергия и развитие на електроенергийния сектор с фокус върху развитието на нискоемисионните мощности. В какви насоки и как трябва да се случи това моделиране на потреблението в перспективата на пълната либерализация на пазара?

За съжаление, работата на Комисията за енергиен преход (КЕП), която е структура към Консултативния съвет за европейската зелена сделка, е едно огледало на това, което се случва в държавните институции, и за което стана дума по-горе – липса на визия, на капацитет и на прозрачност. Стигна се дотам, че представители на синдикатите официално оттеглиха подкрепата си за структурата.

Същевременно, представените модели и сценарии за енергиен преход безспорно са резултат на много работа, но и въпросите, които поставиха, въобще не са по-малко – както по отношение на времевата рамка, така и по отношение потреблението, където например имаше нереалистично завишени очаквания (напр. 7 пъти увеличение на потреблението на електроенергия за електромобили в рамките на следващите две-три години).

И тук отново опираме до големия проблем – липсата на визия. Комисията за енергиен преход анализира варианти, но в крайна сметка на държавно ниво следва да се стигне до някаква ясна концепция в каква посока ще се движи страната, а именно това продължава да липсва. Ето един конкретен пример – не може да планираш рязко увеличаване на производството на електроенергия от ВЕИ, когато същевременно обещаваш на свързаните с производството на ток от въглища, че те ще продължат да се употребяват още десетилетия, а паралелно с това да залагаш и на развитие на ядрената енергетика. Допълнително, заложеното многократно увеличение на електромобилите, както и на ролята на гражданите в производство на електроенергия предполага съответна инфра структура и съответна нормативна и регулаторна рамка – в тези направления обаче визия няма.

Да припомня, че и КЕВР се възпротиви на доста от предлаганите изменения в законодателството, насочени към либерализацията на пазара. Допълнително, предлаганите промени реално усложняват взаимоотношенията между мрежовите оператори и гражданите, които искат да произвеждат електроенергия за собствени нужди.

И като капак на всичко се предлага многократно (20 пъти!) завишение на санкциите за мрежовите оператори при неприсъединяване, което е юридически и житейски абсурд – институциите хем не регламентират добре съответните обществени отношения, хем засилват санкционния елемент!

Да обобщя – приемането на реалистичен модел на пазарно развитие може да има тогава, когато нещата не се правят хаотично, а на база на ясна визия, която, за съжаление, липсва. Ето защо – в контекста на проактивната позиция, насочена към либерализацията на пазара – залаганите промени в законодателството следва да бъдат сериозно преоценени от страна и на изпълнителната, и на законодателната власт, като при това те се вслушват много по-силно в предложенията на бизнеса, независимо дали става дума за държавни или частни дружества, или на техни асоциации.

Ключова е и позицията на регулатора – вече споменах, че и КЕВР има съществени забележки по направените предложения за изменения. За съжаление, поради политическа неграмотност регулаторът беше целенасочено осакатен в края на 2021 г. Към момента, КЕВР е само с 5 члена, бяха премахнати позициите на юрист и икономист, критериите за избор на комисари са силно занижени, липсва позицията на заместник-председател и още ред слабости. Ние направихме изрични и конкретни предложения и в това отношение – надяваме се Законът за енергетиката да бъде променен с цел усилване на регулатора, чиято роля само ще расте, независимо от хода на либерализацията на енергийния пазар. Всъщност КЕВР само ще утвърждава ролята си на най-важната енергийна институция, включително и с детайлен принос за моделирането в контекста на Вашия въпрос.

По отношение развитието на нискоемисионните мощности – кои трябва да са те и как гледате на инициативата за продажба на оборудването за АЕЦ „Белене“ на Украйна?

В условията на либерализиран пазар догмите за развитие на енергийния сектор, познати ни досега, ще губят ролята си. Да не забравяме, че пазарът търпи няколко съществени развития, при това с невероятна скорост – новите технологии променят всичко, включително и по отношение на производството, преноса и разпределението на енергия. Освен това самият пазар се променя от гледна точка на това, че мястото на производство на електроенергия все повече се доближава до мястото на потребление – това е процес, който много активно наблюдаваме както през призмата на бизнеса, така и през призмата на бита. Основният двигател в този процес от гледна точка на мощностите са именно нискоемисионните мощности – ВЕИ във всичките им варианти. Пазарът обаче е този, който ще нагоди микса им.

Безспорно обаче базовите мощности, които се определят като нискоемисионни, ще имат своята важна роля още дълго време – в това отношение ядрената енергетика в България е един чудесен пример. В този контекст и по повод Вашия въпрос всичко, което е свързано с проекта АЕЦ „Белене“, е много чувствително като тема, в това число и за мен лично, тъй като съм се занимавал с този проект в юридически и организационен план в периода на неговото възобновяване при правителството на премиера Сакскобургготски.

Тогава АЕЦ „Белене“ имаше огромен смисъл, силна икономическа обоснованост и огромна и дългосрочна перспектива, ако беше реализиран навреме – да припомня, че към 2004 г., когато проектът беше формално възобновен, плановете бяха първи блок да работи към 2011 г., а втори – към 2014 г. Поради политически неразбории и липса на визия проектът обаче беше провален.

За съжаление, от доста време за мен беше ясно, че проектът отдавна е загубил перспективата за реализация поради чисто икономически причини – аз лично още в началото на 2020 г. призовах формално да му се сложи край и да се търсят други опции за реализация на доставеното оборудване. Забавянето и в това отношение е огромно. Ето защо вече сме в ситуация, при която експертите бързо трябва да преценят дали това оборудване може да се ползва в АЕЦ „Козлодуй“ (зная, че има и такива мнения), или бързо да се осъществи продажбата му. Ако оборудването не може и няма да се ползва в АЕЦ „Козлодуй“, опцията то да се продаде на Украйна е добра, стига да е възможна – особено ако може да се реализира бързо.

Казвам горното с толкова условности, защото освен многото чисто политически въпроси, за мен лично не е ясно технологично дали такава продажба може да се реализира, тъй като става дума за руско оборудване и въпросът с гаранциите следва да бъде изчистен. Аз обаче не съм компетентен в тази област.

Какво ще се случи с визията от началото на 2023 година за бъдещето развитие на енергетиката у нас със заложени 4000 MW ядрени мощности, ако не се състои проектът АЕЦ „Белене“?

Подобна визия на този етап е само една предварителна заявка – както вече посочих, без наличие на цялостна енергийна стратегия подобен тип заявки изглеждат абстрактно. Това е особено валидно за ядрената енергетика – става дума за огромни инвестиции, които се реализират в много продължителен период от време. Ясно е, че АЕЦ „Белене“ няма да се реализира. Така тези нови ядрени мощности следва да бъдат разглеждани или в контекста на АЕЦ „Козлодуй“, или в контекста на модулни ядрени реактори, или като смесица от двете. За съжаление, България все още е много далече от крайни решения във всяко от тези направления.

Извън технологичните и регулаторни проблеми (специално за малките реактори), влагането на огромни средства в нови ядрени мощности изисква и изключително добро икономическо планиране от гледна точка на възвращаемостта на инвестициите. Това отново предполага стратегическа визия. А сега да погледнем реалностите – ние още водим борба „свободен стил“ какво ще правим с въглищата.

Така че докато не изчистим на национално ниво стратегическата си визия, подплатена с ясна икономическа рамка, подобен тип твърдения за огромни нови мощности, включително и за ядрени такива, за мен са в областта на общите приказки.

Как виждате бъдещата беземисионна, но и балансирана енергийна система на България, и какво е мястото в нея на газовите мощности и ядрената енергетика, като се вземе под внимание, че проядрените държави в ЕС настояват за равен достъп на атомните и ВЕИ технологии до европейските програми и фондове?

Политиците следва най-после да разберат, че водещият фактор, който ще определя развитието на сектора, е пазарът. Това означава, че с административни мерки вече не е възможно да се налага една или друга посока за това развитие.

В пълна степен подобна констатация се отнася и за газовите, и за ядрените мощности. Ролята на институциите е да създадат рамката, която реално е европейска такава, и да поощряват инвестициите – проекти не се правят от държавата, а от бизнеса. И респективно той трябва да бъде подкрепян.

Така че пазарът е този, който ще определи как ще изглежда беземисионната и – надявам се – балансирана енергийна система на България. В този контекст подкрепям всякакви мерки, които да насърчават такъв подход, включително и по-силната роля на атомните и ВЕИ технологии и респективно достъпът им до европейско финансиране. Нека не забравяме обаче, че това финансиране е по-скоро подпомагащо, а не решаващо на фона на огромните инвестиции, от които страната ни има нужда.

Вярно е, че европейската енергийна политика показа доста лутания в последните години – това обаче беше повлияно и от коронавирусната пандемия, и от енергийната криза, и от войната между Русия и Украйна. През цялото време обаче нискоемисионната икономика, която се отнася не само до енергийния сектор, е била в центъра на европейските политики. Паралелно с това, специално по отношение на ядрената енергетика, има и едно друго обстоятелство, което въобще не е за подценяване – тази тема е много чувствителна за по-голямата част от страните членки на ЕС. Тези от тях, които нямат или са открито против ядрената енергетика, реално след напускането на Съюза от страна на Великобритания вече са мнозинство.

Това безспорно влияе и върху решенията в ЕС относно ролята на ядрения сектор. Не така стои въпросът обаче по отношение подкрепата на ВЕИ – там като цяло има консенсус, но важното е в детайлите във всяка страна членка. И тук идва едно важно обстоятелство, което искам да подчертая – крайно време е България да излезе от позицията си на пасивен потребител на европейската политика, че даже понякога и да прави опити едва ли не да я саботира (както е случаят с въглищата). Отстояването на националния интерес в европейския контекст е не само възможно чрез законоустановени механизми, но и задължително.

Само че веднъж, след като съответните решения са приети на европейско ниво, никак не върви нито от политическа, нито от икономическа, нито от юридическа гледна точка страната да заема позиция от типа „Зная, че приехме това в ЕС, но аз не искам, не мога или нямам намерение да го изпълнявам“. А това отново ни връща на темата за административния капацитет и за липсата на визия.

 ___________________________________________________________________________________________

Славчо Нейков е с повече от 30 години непрекъснат стаж в енергийния сектор, включително и като главен секретар на Министерство на енергетиката, член на КЕВР, експерт в секретариата на Енергийната харта в Брюксел, директор на секретариата на Енергийната общност във Виена.

Той ръководи преговорния екип по глава 14 „Енергетика“ при присъединяването на България към ЕС. Славчо Нейков завършва Юридическия факултет на Софийския университет. Продължава образователната си подготовка с двегодишна специализация по международни икономически отношения, както и в магистърска програма по европейска интеграция в Университета “Лимерик” в Ирландия.

От декември 2014 г. е председател на УС на Института за енергиен мениджмънт. Член е на Борда на директорите на Eurelectric и на Консултативния съвет на Дипломатическия институт към министъра на външните работи на Република България.