Новата минимална заплата има нужда от по-добър механизъм, показва анализ на Адриан Николов

Сред последните актове на отиващото си Народно събрание е въвеждането на механизъм за определяне на минималната работна заплата, който я обвързва с динамиката на средната. Въпреки че определено е стъпка в правилната посока, въведеният нов подход далеч не е най-подходящият и създава редица рискове, каза в седмичния бюлетин на Института за пазарна икономика анализаторът на ИПИ Адриан Николов.

Нека първо се спрем на самото определение, прието от депутатите. То изглежда директно почерпено от европейската директива за минималната заплата и предполага равнището на МРЗ да бъде фиксирано на 50% от средната заплата за страната. Видимо авторите на законопроекта дори са се сетили, че към момента на изготвяне на държавния бюджет за данни за средната заплата за цялата година няма как да има, и по тази причина се вземат първите две тримесечия на текущата и последните две на предходната година, обяснява анализаторът.

Ако приложим този подход на изчисление на минималното заплащане към 2023 г., това би означавало фиксирането му на малко под 810 лева, в сравнение с настоящите 780. Наглед разликата не е голяма, и съответно бихме могли погрешно да заключим, че въздействието на промените върху функционирането на пазара на труда ще е ограничено.

Първото последствие е премахването на нуждата от преговори между социалните партньори около ежегодното (или по-често) обновяване на минималната заплата. Това е и единственото, което бихме могли да определим като положително – преминаването от политически дебат и договорки между работодатели и синдикати към обвързване с обективен индикатор, който описва конкретен аспект от икономическата динамика.

Доколкото посоката на мислене е правилна, избраният подход търпи сериозни критики. Аритметичната средна заплата е особено неподходящ индикатор, с който да бъде обвързано минималното заплащане. Това е особено вярно за България, в която има много големи разлики между средните заплати както по сектори, така по региони, което от своя страна означава, че средната за страната заплата е изключително податлива на промени във водещите отрасли и области на страната. Ако трябва да ползваме само заплата за определяне на минималната, по тази причина би било много по-подходящо да се спрем на медианата – тя не се влияе толкова от крайните стойности.

Ползването само на номиналната стойност на исторически отчетена средна заплата за определяне на размера на МРЗ обаче като цяло е нежелателно, тъй като то по необходимост представя предишно състояние на пазара на труда – пък и било то само с едно до пет тримесечия назад. За предпочитане е да се спрем не само на един, но на група от индикатори, които опитват да предскажат с приблизителна точност състоянието и посоката на развитие на икономиката в непосредственото бъдеще – промените на цените, динамиката на безработицата, ръста на добавената стойност и брутния вътрешен продукт, например. По-съвършен механизъм би взел предвид и условията в различните региони и отрасли.

Освен това, обвързването със средната заплата създава един вид самозахранващ се механизъм за растеж – по необходимост повишаването на минималната заплата води до увеличение и на средната, което при така заложения подход би изисквало ново повишение на минималната, до потенциалното им изравняване. Страничен ефект от това би било и рязко повишение на инфлацията в резултат на номиналния ръст на доходите на работещите при изоставащ ръст на производителността.

Да обобщим – преминаването към механизъм за определяне на минималната заплата определено е стъпка в правилната посока. Така въведеният подход обаче залага много проблеми, които не са отчетени от законодателя, и които  неизбежно ще трябва да бъдат отстранени в хода на прилагането на механизма в бъдеще.