Социалната екология или как виждат хората климатичните промени

Социалната екология е теория и практика в социалните и психологични науки, която принадлежи към системния подход. Идеята е, че човекът е преди всичко екологично същество. Той е неразривно свързан със средата си във всичките ѝ форми и мащаби. Защо се оказва необходим този социално-екологичен подход и как и защо би могъл да работи, споделя в climateka.bg Милена Статева, доктор по социология, социален психолог и процесен консултант, който специализира в социална и политическа мисъл. Милена е основател на ресурсната организация за активисти Орион Грид. 

“Заедно с все по-честите нетипични бедствия, идва и – какво си мислите? – организиране помежду ни за натиск за радикална икономическа и политическа промяна, насочени към спиране на нарастване на икономиката с цел печалба, спиране на безкрайния растеж и стоките еднодневки, реорганизиране на транспортната инфраструктура и т.н., повече власт в ръцете на гражданите и по-пряка демокрация? Не! Идват конспирациите, че глобалният елит и правителствата ни готвят Климатичен локдаун, за да ни спрат свободата да летим и да ядем червено месо….. We are f.cked.”

Поведението на хората и климатичните промени

Много често възниква въпросът каква е връзката между поведението на хората и климатичните промени. Отговорът изисква да бъдат отчетени няколко нива на понятието “поведение на хората”. 

На първо място, от чисто политическа гледна точка, живеем в консуматорско общество. То изисква безкраен растеж (основно на ресурсите, но не само). Производството му води до безпощадна експлоатация и на хората, и на света около нас. Както подчертава в множество трудове френския философ и психоаналитик Люс Иригаре, капитализмът като система се основава на подхранването на страха за оцеляване. Този ирационален страх, дори ужас, изисква безкрайно натрупване, с което да си осигурим безсмъртие в ума ни – да черпим ресурси безразсъдно, особено от природата, която възприемаме като безкрайна даденост. Това безразсъдно харчене се ускорява многократно, когато са замесени огромни печалби и интереси – на правителства, корпорации, бизнеси, фабрики, заводи. 

На второ място, като историческа тенденция, все по-често ще ставаме свидетели на климатични и природни феномени, които са непоносими за отделните индивиди и за цели общности. Вече говорим за понятието “климатични бежанци”, които търсят спасение от катаклизми. Френският философ, антрополог и социолог Бруно Латур дори формулира предстоящите съвсем скоро “миграции без форма или нация”, поради “климата, ерозията, замърсяването изчерпването на ресурсите и разрушенията на хабитата”. Неслучайно колективното ни въображение се занимава с напускането на Земята като един потъващ, поради природни, политически, икономически и социални причини, гигантски кораб – например във филми като “Заселници” (2021), “Колонията” (2021), “Веном” (2020), “Елизиум” (2013) и др. 

На трето място, тези теми и преживявания ни отвеждат до реакциите на човешките същества и обществото като механизъм, съставен от индивиди, но надхвърлящ сбора им в една отделна единица. Хората в групи и организации имат склонност да реагират предимно обратното на поведения, които биха довели до успешна адаптация към нови условия на живот. Това не е трудно да се наблюдава по отношение на климатичните промени и от обикновените хора в обикновени ситуации. Налага се да преодолеем неоправдано високите си очаквания към “рационалния човек”, структурите, науката  и институциите. 

Както показва великобританският социолог Стан Коен (2001) относно други подобни ендемични разрушителни феномени, проблемът далеч не е чисто индивидуален. Съответно, и решенията му не са чисто психологически – достижими чрез пропаганда и манипулация или образоване с данни, научни теории и обяснения сами по себе си. Книгата на Стан Коен е опит да се анализират както личните, така и политическите начини, по които хората избягват неудобни и болезнени реалности като бедност, страдание, насилие и несправедливост. Истината често се прикрива от правителства и корпорации, за да се съхранят и трупат печалби, да се реализират икономии, да се обслужват мощни финансови и политически интереси. За разлика от психологическата реалност, политическите, социални, културни и икономически реалности, които играят много по-голяма роля, е трудно да бъдат разбрани и адресирани без парадигмата на социалната екология.

Необходимостта от социално-екологичен подход

Конвенционалните обществени науки разглеждат в изолация дадена единица (например индивид). Те се стремят да открият подлежащите ѝ закони, принципи и постулати чрез наблюдение и измерване. Както ни разказва тази история Фред Емери (1989), след края на Втората световна война, “развитият” свят преминава през всеобхватна криза подобна в разрушителността си на климатичния срив. В търсене на модели за възстановяване, в полето на организационната психология, към началото на 1960-те години възниква сериозен  проблем – необоснованата вяра в неограничените възможности на конвенционалната наука не помага за решаването на конкретни предизвикателства в реалния живот. 

В края на 50-те години на миналия век, изследователите откриват концепцията на фон Берталанфи за отворените системи. Тя им помага да проследят как по-широката среда на организациите – потребителите, работната сила, законодателите и т.н. се развива и променя контекста на задачите. Тези промени в по-широката среда действат така, че да променят уравненията на входа/изхода на организацията, ако не и самите системи. Широките промени в средата могат да бъдат проследени в своята закономерност, колкото и промените, които настъпват вътре в системите, или между системите и техните специализирани среди.

Това дава възможност да се разработи основната идея на социоекологичния подход, а именно, че редица условия са в непрекъснато движение между индивида и социалното поле: “Понякога индивидът свободно избира цели, задачи или идеали и средствата за тяхното преследване. В други случаи може да се види, че индивидите избират средства и цели, защото социалната структура не им е оставила голям избор”. Т.е. когато мислим за изборите, които правят хората в поведението си за справянето с климатичната криза, механизмите са много по-сложни от просто “стимул – реакция”. Много често хората нямат алтернатива на опасното поведение – например, в известната ситуация, в която бедни хора биват обвинявани за това, че горят гуми за отопление. Наместо алтернативно и дори безплатно отопление, им се налагат глоби като общински мерки за справяне с екологичните проблеми. Дори и да са склонни да променят този си избор, те сами виждат, че фабриките и заводите междувременно горят тонове боклук от други държави, за което не са санкционирани, а напротив. 

В същото време – и това е основната трудност – се оказва, че е необходима дори още по-различна логика, за да разберем света като система. Както обяснява по-нататък Емери, системата и нейната среда имат своя собствена идентичност, но са взаимноопределящи се и следователно променят идентичностите една на друга. Отделните подсистеми на дадена система, както и тези, с които те (и тя) си взаимодействат могат да бъдат разнородни, но да се придържат към сходни, и дори същите, принципи и закони на динамика и взаимодействие. 

От ключово значение е отглеждането на загриженост за околната среда у децата от най-ранна възраст.

За съжаление, този модел предполага, че това ще се случи много трудно, и дори е невъзможно, ако успоредно не се променят и останалите нива. Все повече семейства на микрониво се оформят като отговорни потребители и граждани. Не ползват пластмаси, аерозоли, животински продукти, садят дръвчета, осиновяват и кастрират животни. Промените в мезосистемите, които играят много по-мощна роля, обаче изискват далеч повече време – промяна в преобладаващите нагласи, промяна в цялостната култура и ценностните системи, които определят нормите, правилата и регулациите на отношенията ни като общество.

Още повече време е нужно да се променят екзосистемите, т.е. широките социални, политически, културни и икономически аспекти на средата. Те са ригидни, бюрократични структури, със склонност да използват санкции и елементарни, често неработещи, решения. Това е време, с което човечеството не разполага, предвид скоростта от ефектите на екологичния колапс. Затова е нужно на първо място да се осъществява натиск върху екзосистемите, които носят основата на всички останали нива, да реализират спешна себетрансформация. 

Социалната екология в съвременността

Този модел поставя личността в центъра на една по-сложна система, която не е задължително да се обуславя само от термините на вземане на поведенческо решение, или само от нуждите на развитие и участие в развитийния модел. В съвременната си развита форма парадигмата на социалната екология е добре дефинирана от Стоколс през 1992 г.

Социалната екология като политическо решение

Социалната екология не само описва и наблюдава света от тази гледна точка. В разработките на Мъри Букчин кристализира и политиката на социалната екология. В този подход се предлагат анализи, критики и на тяхната основа – социална структура и процеси, които следват системната логика. В сърцето на политиката предложена от Букчин е общество, основано на текущо всеобщо търсене на бъдещето. Това включва и съвместно обсъждане на проблеми, трудности, предизвикателства и техните решения. Той пилотира конфедерации от общини, които на свой ред са изградени от общи събрания на гражданите (асамблеи). В тези асамблеи, задачата на хората е да поемат отговорност за справянето с проблемите, които имат водещо значение за тях и семействата им. По-важно е, че им се дава възможност да определят приоритети, взимат решения и контролират ресурсите на базата на информиран дебат.

Политиката на социалната екология не е социализъм, синдикализъм или друг радикален проект. Според този стратег, подобни подходи са се доказали като неуспешни. Социалната екология не е и мистицизъм в духа на решенията, фокусирани върху личен морал, духовно израстване, промяна в начина на живот или преминаване към примитивизъм. Според Букчин, това е наивно – така няма как да променим едно общество, чийто организъм се движи от метаболизъм на растеж, производство за самото него, йерархия, класи, доминация, експлоатация и насилие между и върху хората, както и върху околния свят.

Задачата на тази алтернативна перспектива е да въведе начини за обществена организация, които се основават на логичната естествена структура на света като серии взаимодействащи си и взаимозависими системи. Обществото, организирано по този начин, би повишило потенциала си за радикално справяне с всички проблеми на ежедневието и бъдещето ни като създава алтернативна обществена структура, основана на равностойна и равноправна комуникация и споделено, солидарно живеене и вземане на решения. “Социалната екология”, както по-нататък обяснява сайтът на създадения от Букчин Институт по социална екология, “предвижда морална икономика, която преминава отвъд оскъдицата и йерархията, към свят, който хармонизира човешките общности с природния свят, като същевременно празнува разнообразието”.

Какъв е другият възможен свят?

Изправени пред реалността на екологичен колапс в контекста на света като глобална система, важният въпрос се оказва: Какъв е другият възможен свят? Или може би светове? Можем ли да го открием, преоткрием, създадем и пресъздадем, да си го изфантазираме дори. 

Публикацията обобщава логиката на системното мислене, и в частност потребността от социалната екология и нейната същност и бъдеще, като основа за такъв свят, който отразява свързаността на човека като отворена система и част от един мащабен организъм.