Foreign Affairs: Зелени катаклизми

Новата геополитика в енергетиката

Енергетика / Анализи / Интервюта
3E news
1429
article picture alt description

източник: Tractabel

Jason Bordoff, Meghan L. O’Sullivan

Не е трудно да се разбере защо хората мечтаят за бъдеще, в което централната роля е отредена на чистата енергия. В условията на ръст на емисиите от парникови газове и зачестилите екстремни климатични явления настоящите усилия за излизане от рамките на изкопаемите горива са крайно неадекватни. За капак на всички петролната и газова политика е жива и здрава и толкова опасна, колкото и преди. Европа е изправена пред пълна енергийна криза: зашеметяващите цени на електроенергията принуждават предприятията по целия континент да затварят, енергийните компании обявяват фалити, а президента на Русия Владимир Путин се възползва от затрудненията на съседните страни и привлича природният газ на своя страна.

През септември беше съобщено, че вследствие на прекъсване на енергоснабдяването вицепремиерът на Китай Хан Джън е дал указание на държавните енергийни компании да обезпечат доставките си за целия зимен период, независимо на каква цена.

Предвид покачването на цените на петрола над 80 долара за барел, САЩ и другите енергийно зависими страни помолиха големите производители, включително Саудитска Арабия да увеличат производството, което осигурява на Рияд повече влияние в рамките на новите обтегнати отношения и показва наличието на ограничения за енергийна "независимост" Вашингтон.

Привържениците на екологично чистите видове енергия се надяват (а понякога и обещават), че в допълнение към смекчаването на последиците от изменението на климата, енергийният преход ще помогне да се забрави спорът за енергийните ресурси. Трябва да се признае, че чистата енергия ще промени стратегически важните насоки на външната политика, макар и не по начина, по който очакват тези привърженици.

Още по темата

Преходът ще промени редица елементи на международната политика, които формираха глобалната система от времето на Втората световна война, оказвайки съществено влияние върху източниците на сила на държавите, процесът на глобализация, отношенията между великите сили и непрекъснатата икономическа конвергенция между развитите и развиващите се страни.

Процесът в най-добрия случай ще бъде объркан. И в никакъв случай няма да насърчи международната учтивост и сътрудничество – по-скоро ще доведе до нови форми на конкуренция и конфронтация много преди формирането на нова, по-координирана геополитика.

Плавен преход към чиста енергетика е фантастика: светът няма да може да избегне сериозните сътресения, причинени от преразпределението на цялата енергийна система, защото тя е източникът на сила на световната икономика и лежи в основата на геополитическия ред.

Освен това общоприетите преценки за това кой ще спечели и кой ще загуби често не са верни. Така наречените петролни държави, например, първо ще пируват, а след това ще гладуват, защото зависимостта от големи доставчици на изкопаеми горива като Русия и Саудитска Арабия вероятно ще се увеличи, преди да падне. Най-бедните страни в света ще се нуждаят от огромни количества енергия - много повече, отколкото в миналото, въпреки че те също са изправени пред най-лошите последици от глобалното затопляне. Като нов източник на държавна власт, чистата енергия ще създаде нови рискове и несигурност.

Това не е основание за забавяне или отказ от енергийния преход. Напротив, страните в целия свят трябва да активизират усилията си в борбата с изменението на климата. Политиците трябва да се ръководят от това, когато оценяват предизвикателствата, породени от самото глобално затопляне, и да оценяват всички рискове и опасности, които ще възникнат от прехода към чиста енергия. По-значими в момента от дългосрочните геополитически последици от един далечен въглеродно-неутрален свят са понякога парадоксалните краткосрочни опасности, които ще се появят през следващите няколко десетилетия на фона на припокриването на новата зелена и старата геополитика за нефт и газ. Неуспешната оценка на непредвидените последици от различните усилия за поетапното премахване на емисиите не само води до усложняване по отношение на сигурността на икономиката, но също така саботира и самият преход. Ако хората стигнат до извода, че амбициозните планове за справяне с изменението на климата застрашават надеждността и достъпа до енергия, или сигурността на енергийните доставки, процесът ще се забави. Изкопаемите горива може в крайна сметка да изчезнат, но енергийната политика и геополитиката не може.

Неуморните петролни държави

Първата световна война направи петрола стратегическа стока. През 2018 година британският държавник лорд Кързън казва, както е известно, че „каузата на съюзниците е доплувала до победата на гребена на петролната война“. От този момент нататък британската сигурност е зависила повече от персийския петрол, отколкото от въглищата в Нюкасъл, тъй като енергията става източник на национална сила и липсата на стратегическа уязвимост. През следващите сто години страните с петролни и газови ресурси развиват обществото и увеличават властта в рамките на международната система, докато страните, където търсенето на петрол надвишава производството, променят външната си политика, за да осигурят постоянен достъп до него.

Отказът от петрол и газ също толкова кардинално ще промени света. Но в дискусиите за бъдещата чиста енергетика твърде често се пропускат някои важни детайли. Първо, дори постигането на нулево ниво на емисиите от парникови газове едва ли ще означава край на епохата на изкопаемите горива. В докладът си публикуван през 2021 г. Международната агенция по енергетика (МАЕ) прогнозира, че ако светът достигне нетна нула през 2050 г. ( а Междуправителствената група от експерти към ООН по измененията на климата предупреждава, че трябва да се избегне повишението на средните температури с 1,5 градуса по Целзий над промишлените нива, за да се предотвратят ужасните последствия от глобалното затопляне), използването на природен газ и петрол би възлизало на между една четвърт и половина от настоящите стойности. Намаляването е значително, въпреки че през следващите десетилетия производителите на нефт и газ ще продължат разработката на геоложките запаси.

Традиционните предприятия за нефт и газ ще се възползват от нестабилността на цените на изкопаемите горива, която неизбежно ще възникне заради сложния енергиен преход. Комбинацията от натиск върху инвеститорите с цел отказ от изкопаемите горива и несигурността относно перспективите по отношение на „черното злато“ вече е тревожен сигнал, тъй като през следващите години нивото на инвестициите може да падне рязко, което ще доведе до намаляване на доставките на петрол по-бързо от спада на търсенето, или дори при ръст, както се случва е днес. Подобен резултат би довел до цикличен дефицит и следователно по-високи и по-променливи цени на петрола. Силата на петролните държави ще нарасне чрез увеличаване на приходите и осигуряване на допълнително доверие към ОПЕК, чиито членове, включително Саудитска Арабия, контролират по-голямата част от световния резервен капацитет и могат бързо да увеличават или намаляват темпото на световното производство на петрол.

Освен това преходът към екологично чиста енергия ще доведе до засилено влияние на някои експортьори на нефт и газ чрез концентриране на световното производство в ръцете на малък брой играчи. В крайна сметка, търсенето на петрол ще спадне значително, но още много години нивото ми ще остане съществено. При спад на търсенето много компании с висока издръжка на производството, примерно в Канада и Арктическите зони на Русия може да бъдат изтикани от пазара. Други, добиващи петрол страни, стремящи се към лидерство в контекста на глобалното затопляне, такива като Норвегия, Великобритания и Съединените Щати може в отговор на растящ обществен натиск да ограничат вътрешното производство и да ускорят отказа от изкопаеми горива. В резултат такива производители на петрол като страните от Персийския залив може да засилят позициите си на пазара. Производството на повече или същото количество петрол, което светът консумира, ще им осигури огромно геополитическо влияние, поне докато спадът в потреблението достигне значителни стойности. Производството на петрол може да оцелее в страни, чиито ресурси могат бързо да бъдат въведени в действие (като Аржентина и Съединените щати, с техните големи запаси от шистов петрол) и, които по този начин могат да привлекат инвеститори, търсещи бързо откупуване, способни за инвестиции с по-дълъг цикъл, предвид несигурността относно дългосрочните перспективи за "черното злато".

Още по-интензивна ще е динамиката на пазара на природен газ. На фона на намаляващото глобално потребление, пазарните дялове на малък брой играчи, които могат да го произвеждат без значителни разходи и щети за околната среда, ще растат, особено ако тези страни, които предприемат решителни мерки за борба с изменението на климата, решат да ограничат собственото си производство. За Европа това ще означава повишена зависимост от руския газ, особено с появата на газопровода "Северен поток 2", свързващ Русия с Германия. Призивите на европейските законодатели днес към Русия да увеличи производството на газ, за ​​да избегне енергийна криза през идващата зима, напомнят, че значението на Москва по отношение на европейската енергийна сигурност ще се увеличи и едва след това ще намалее.

Власт, дарена от енергията

За да се разбере геополитиката на света в процеса на отказ от изкопаемите горива е от съществено значение да се идентифицират геополитическите характеристики на супер силите, използващи чисти източници на енергия. По този въпрос реалността също се различава от общоприетото мнение и процесът на прехода също ще се различава от крайното състояние. В дългосрочен план иновациите и евтиният капитал ще определят победителя в революцията за чиста енергия. Държавите, притежаващи и двете, ще доминират в поне четири посоки.

Една от тях – силата да се определят стандартите за чиста енергия – ще бъде по-малко очевидна от геополитическата мощ на петролните ресурси, но не по-малко надеждна. На международно ниво, страна или компания, установяваща глобални стандарти за спецификации и използване на оборудване ще запазят конкурентното си предимство пред други. Например Австралия, Чили, Япония и Саудитска Арабия са първите търгуващи нисковъглероден водород и амоняк в света и следователно могат да определят инфраструктура и стандарти за сертифициране за тези източници на гориво, за да се възползват от технологиите и оборудването, които са най-удобни за тях. Що се касае за технологиите, които използват значителен обем данни, като оптимизиране на цифровата електрическа мрежа и управление на потребителското търсене, то който задава стандартите, ще може не само да експортира по съвместими национални системи, но и да събира и филтрира техните данни.

В областта на ядрената енергетика от решаващо значение ще бъде регулирането. По данни на МАЕ, от настоящия период до 2050 г., когато светът трябва да достигне въглеродна неутралност, световното производство на ядрена енергия ще се удвои. През 2018 г. от 72 ядрени реактора, намиращи се в етап на планиране или разработка извън руските граници, в над 50 процента от случаите са били задействани руски компании и в 20 процента – китайски. На американските се падат само два процента. Това дава възможност на Москва и Пекин да оказват все по-значително влияние върху нормите на ядрено неразпространение и въвеждането на нови стандарти за експлоатация и безопасност, призвани да помогнат на собствените им компании за преодоляват трудностите в сектор, на който е съдено да расте в процеса на енергиен преход.

Втората посока на доминиране в света, използващо екологично чиста енергия ще бъде насочена към контрол върху веригата за доставки на минерали като кобалт, мед, литий, никел и редкоземни метали, всички които са изключително ценни за различните видове „зелени“ технологии, включително вятърни турбини и електрически превозни средства. Тук е уместна аналогия с петролната енергетика. По данни на МАЕ, ако светът започне бързо да се движи към по-устойчива структура на енергийно потребление, търсенето на тези минерали значително ще надхвърля достъпните днес.

Според оценката на агенцията, в стремежа да достигането на нетна нула през 2050 година, ще са необходимо до 2040 година намаляване на шест пъти  повече емисии. В същото време световната търговия с критични материали ще скочи до 2050 г. с около 10 на сто – до 50 процента. Това означава, че през преходния период от новото влияние ще се ползват няколко страни, които осигуряват големият дял от най-важните минерали.

Днес повече  от половината от световните доставки на кобалт се падат на една държава (Демократична република Конго), половината от доставките на литий (Австралия) и половината от доставките на редкоземните елементи (Китай). В същото време на трите най-големи производители на петрол – Русия, Саудитска Арабия и Съединените Щати се падат само десет процента от световното производство. Докато по-малките и по-бедни държави като Демократична република Конго се колебаят да използват своите минерални ресурси, за да окажат натиск върху по-мощни държави, Китай вече показа желанието си да направи това. Знак за такава промяна е забраната за износ на основни минерали за Япония през 2010 г. поради нарастващото напрежение в Източнокитайско море.

Контролът на Китай върху ресурсите, необходими за много от екологично чистите технологии не се ограничава до добива, но играе основна роля при преработката и рафинирането на критично важни полезни изкопаеми. Поне през следващото десетилетие тези реалности ще направят от Китай реална и доказуема икономическа и геополитическа сила. В дългосрочен план обаче въздействието ще отслабне. Рязкото покачване на цените на петрола през 70-те години накара новите играчи да търсят нови източници на „черно злато“ – перспективата за политическа манипулация на дефицитните материали поражда същия този извод. При положение, че тези минерали може да се преработват, неизбежно ще се появят заместители.

Третата посока ще е способността за производство на компоненти за нови технологии на ниска цена. Това обаче няма да осигури същите ползи като наличието на нефт или газ. Например, на Китай се падат две трети от световното производство на полисилиций и 90% от полупроводниковите пластини за слънчеви клетки. С рязкото изключване на тези стоки от глобалните вериги за доставки, Китай може да създаде сериозни проблеми. Но доставката на чисти енергийни продукти, които произвеждат или съхраняват енергия, не е едно и също със самата енергия. Дори и Китай да ограничи износът на слънчеви панели и батерии, светлините няма да изгаснат. Китай няма да може да парализира икономиката или да застраши благосъстоянието и безопасността на своите граждани за една нощ, както направи това Русия, като намали износа на природен газ за Европа през студените зими на 2006 и 2009 години.

Разбира се, действията на Китай ще доведат до смущения, сътресения и инфлация, подобно на последиците от забавянето на износа на компютърни чипове през 2021 г. Подобен род сътресения може да забавят процесът на прехода, ако накара потребителите да се върнат към колите с бензин или преосмислят мнението си за слънчевите покриви. Дори ако Китай предприеме такава тактика, пазарите ще реагират своевременно и други държави и компании ще създадат собствени продукти като заместители докато природни ресурси като петрол и газ са по-трудно заменими, тъй като достъпа до тях е ограничен до определени региони.

Последният начин за формиране на супер сила за чиста енергия е чрез производството и износа на нисковъглеродни горива. Тези видове горива, особено водородът и амонякът ще бъдат от решаващо значение за постигането на нулеви емисии, като се има предвид потенциалната им роля в декарбонизирането на енергоинтензивите сектори, такива като производството на стомана, зареждането на камионите, корабите и другите тежки превозни средства и създаването на мрежи, които разчитат на възобновяема енергия, от която може да има прекъсвания. Сценарият на МАЕ за „нетни нулеви емисии до 2050 г.“ предполага, че търговията с водород и амоняк ще се повиши от нула до една трета при всички сделки свързани с енергетиката. Според прогнозите, с времето доставките на водород ще се сведат основно до зелен водород, произвеждан от страни с множество евтини възобновяеми източници на енергия, като Чили и държавите от Персийския залив, при които няма да липсва евтина слънчева енергия. По този начин някои петролни страни, които са застрашени от излизането от изкопаемите горива може да се превърнат в „електрически държави“.

Ако в крайна сметка се появи гладък, без проблеми и диверсифициран пазар за водород и амоняк, прекъсването на веригата за доставки на едно място може да бъде компенсирано с доставки от друго - подобна ситуация се случва днес с петрола. Това ще ограничи геополитическото влияние на доминиращите доставчици. В краткосрочен и средносрочен план обаче развитието на производството и търговията с нисковъглеродни горива ще създаде напрежение и геополитически рискове. Както при формирането на глобалния пазар на втечнен природен газ преди много години, първоначално само няколко производители ще доминират в предлагането на нисковъглеродни горива. В резултат на това, ако страна като Япония разчита на водород и амоняк и стане зависима от една или две страни, доставящи гориво, тя ще изправена пред колосални рискове за енергийната сигурност.

С течение на времето основните доставчици на нисковъглеродни горива също ще се развият. Според изявленията на МАЕ, преди зеленият водород (или амонякът, който е по-лесен за транспортиране и може да бъде превърнат обратно във водород) да заеме водеща роля, вероятно ще преобладава синият водород.  Той се произвежда се от природен газ чрез технология за улавяне на CO2 за намаляване на емисиите. Държави с евтин газ и огромно съхранение на въглероден диоксид, като Катар и Съединените щати, могат да се превърнат в едни от водещите износители на син водород и амоняк. За страни, които нямат природен газ, но имат възможност да съхраняват въглероден диоксид под земята, най-евтиният начин за получаване на водород, който е труден за транспортиране на дълги разстояния, може да бъде вносът на природен газ, последван от превръщане във водород в близост до районите на употреба, но това е изпълнено със същите рискове и зависимости, което се наблюдава в момента в контекста на природния газ.  Това ще е най-лошо за страни, които нямат както газ, така и капацитет за съхранение (например Южна Корея) и които ще бъдат принудени да внасят син водород, зелен водород и амоняк. Тези страни ще останат уязвими, докато не се появи много по-голям и по-диверсифициран пазар за водород и амоняк.

 

По-екологично чисти, но по-малко глобални

Глобалната въглеродно-неутрална икономика изисква мащабни системи за доставка на екологично чисти енергийни компоненти и готова продукция, търговия на нисковъглеродни горива и важни полезни изкопаеми, а също така непрекъсната нефтогазова търговия (макар и в по-малко обеми от сегашните). В началото избягването на въглеродните горива може да е по-глобализирано от настоящата зависимост от изкопаемите. Но попадането в този нов свят ще генерира три сили, които ще се противопоставят на глобализацията.

Първо, декарбонизираният свят ще разчита повече на електроенергията и международната търговия с енергоносители ще спадне. МАЕ прогнозира, че в един въглеродно-неутрален свят до 2050 г. общият им обем ще е само 38 % от това, което светът би демонстрирал, оставайки на предишната траектория. Най-евтиният и лесен начин за декарбонизиране на няколко сектора на икономиката, като например  при автомобилите е електрифицирането им и производството на електроенергия от източници без въглерод. Учените от Принстън смятат, че поради тази причина общото потребление на електроенергия в Съединените щати може да се увеличи два до четири пъти в сравнение с днешното. Декарбонизацията на електроенергията вероятно ще се случи на местно и регионално ниво. Зависимостта от вноса на електроенергия също създава повече проблеми с енергийната сигурност, отколкото, да речем, зависимостта от внос на петрол, тъй като електричеството е по-трудно да се съхранява и съхранява в случай на прекъсване на доставките или да бъде внесено от други източници.

Допълнителен натиск върху глобализацията ще оказва и факта, че чистата енергия вече подхранва тенденцията към протекционизъм. Много държави създават пречки за евтината и чиста енергия от чужбина, опасявайки се от зависимостта от други страни и се стремят за създаване на индустрии за производство в рамките на собствените си граници, които да осигурят повече работни места на собственото си население. Ярък пример да митата и тарифите, които Индия налага върху китайските слънчеви панели, за да развие собствена соларна индустрия. По подобен начин Конгресът на САЩ обмисля предоставяне на данъчни облекчения на компаниите, които произвеждат собствени електромобили чрез работници, организирани в синдикати. А международните усилия за премахване на бариерите пред търговията със зелени продукти като вятърни турбини и слънчеви панели са в застой.

Накрая, страните, които предприемат смели стъпки за декарбонизация, може да се опитат да накарат други да последват примера, което от своя страна може да доведе до глобална фрагментация. Например политиците от ЕС възнамеряват да въведат механизми за трансгранично регулиране на емисиите на парникови газове до 2023 г. Съгласно тази политика стоките, внесени от страни, които не отговарят на климатичните стандарти на ЕС, ще бъдат обект на тарифни налози, насочени към изравняване на цените на стоките въз основа на съдържанието на въглерод. Така „зелената“ стомана, произведена, да речем, в Европа, няма да се окаже в неизгодно положение на европейския пазар в сравнение с вносната стомана. С течение на времето обаче изравняването на тарифите може да се превърне в шок, с цел налагане на по-строги политики в областта на климата за страни, където декарбонизацията е твърде бавна. И докато идеята за използване на санкции за ускоряване на този процес може да изглежда излишна, в свят, в който източниците на въглерод все повече се разглеждат като заплаха за глобалния мир и сигурност, санкциите могат да се превърнат в познат инструмент за принуждаване на изоставащите да действат.

Победители и губещи

Преминаването към глобална икономика без въглерод ще изисква безпрецедентно ниво на глобално сътрудничество, но също така ще доведе до конфликти, в които неизбежно ще има победители и губещи. Някои велики сили, като Китай и Съединените щати, са в добра позиция да се възползват от прехода. Други, като Русия, с голям дял на вероятност ще се окажат в по-малко изгодна позиция. Това несъответствие несъмнено ще окаже влияние върху взаимоотношенията на великите сили.

Между Пекин и Вашингтон сега има по-голямо напрежение откогато и да било. Досега сътрудничеството им в областта на изменението на климата е минимално независимо от неочакваното споразумение за съвместни дейности, което постигнаха през есента в Глазгоу на съвещанието на 26-та Конференцията на страните. Ако последните събития – невъзможността на китайския президент Си Дзинпин да присъства лично на срещата в Глазгоу, малката ревизия от страна по отношение на целите за климата от страна на Китай и смекчаването на политиката за добив на въглища на фона на недостига на газ сочат за някаква определена тенденция, Китай и САЩ все по-често ще са  конфликт по въпросите за глобалното затопляне, което може лиши от политическа воля други страни в контекста на решителни действия за справяне с изменението на климата.

Преходът към екологично чиста енергетика очевидно ще се превърне за двете страни още една област на активна конкуренция на технологии, перспективни кадри, достави, пазари и технически регулации. Тази конкуренция може да ускори темповете на внедряване на чиста енергия, но също така да засили напрежението в отношенията на двете държави. Китай ще продължи да засилва властта си благодарение на доминиращата роля при производството на чиста енергия и контрола върху критичните материали. В процеса  на преход обаче влиянието на Китай може да спадне предвид появата на нови технологии в други държави, промяната на веригата на доставки и използването за производството на чиста енергия на повече материали.

Енергийният преход ще повлияе и на отношенията на САЩ с европейските съюзници, а политиката за климата може да стане мощно свързващо звено в плановете за възстановяване и подновяването на трансатлантическите отношения. Заедно с партньори Вашингтон в бъдеще може да използва колективната икономическа и дипломатическа мощ за ускоряване на процеса на широко декарбонизиране; да формира„климатичен клуб“ на привържениците на принципите за въглеродна неутралност, който ще наложи мита за внос в други страни, както през 2020 г. предлагаше лауреатът за Нобелова премия икономистът Уилям Нордхаус. Те биха могли също така да създадат съвместни механизми за декарбонизиране на най-енергийно интензивните индустрии като стомана, цимент и алуминий и дори да пренасочат НАТО за справяне със свързани с климата екологични бедствия и катастрофи, свързани със сигурността.

Въпреки това в краткосрочно бъдеще пътят към нулеви емисии може да се окаже труден за аамериканско-европйскте отношения. Заплетената климатична политика на Вашингтон изисква трудни и сложни политически подходи и данъци за въглеродните емисии, а също така с цел Заплетената климатична политика на Вашингтон изисква сложни политически подходи, като опит да се използва одобрението на бюджета на Конгреса за преодоляване на съпротивата на републиканците срещу строгите стандарти и въглеродните данъци и да се разчита единствено на моркови за промяна на корпоративното и потребителското поведение (под формата на същите субсидии). Това ще усложни хармонизацията на политиките отвъд Атлантика и може да изостри търговското напрежение, тъй като граничните въглеродни данъци са една от мерките, които Европа предприема.

И накрая – енергийният преход може да измени отношенията на Русия с другите големи държави. Москва зависи силно от експорта на петрол и газ и в дългосрочен план преходът към чиста енергия ще й създаде значителни рискове за финансите и доверието. В условията на хаотичен преход обаче позицията на Русия спрямо САЩ и Европа може да се засили и едва след това да отслабне. Предвид нарастването на зависимостта на европейските страни от руския газ през следващите години, а също така и увеличаването на волативността на петролния пазар, Съединените Щати и Европа ще разчитат на обуздаване от Русия на ръста на цените, благодарение на партньорството  със Саудитска Арабия, тъй като и двете са лидери в алианса ОПЕК+, където влизат ОПЕК и 10 други големи страни износителки на петрол.

Между другото в значителна степен пренебрежителният подход на Русия към глобалното затопляне ще стане източник на напрежение в отношенията на Москва с Вашингтон и Брюксел, независимо от промяната на риториката на Путин. На фона на отказа от въглеродни горива, електрификация и цифрово свързване чрез мултиагентния интернет Русия може да се затрудни да устои на изкушението от кибератаки срещу енергийната инфраструктура, какъвто беше случаят през 2015 и 2016 г., когато бяха хакнати украинските електропреносни мрежи. Освен това, тъй като традиционните потребители на енергия на Запад ограничават използването на изкопаеми горива, Русия все повече ще се обръща към китайския пазар, за доставките, подпомагайки собствената си геополитическа хармонизация с Пекин.

От конвергенция към дивергенция

През последните 30 години темповете на растеж в развиващите се страни като цяло са изпреварили тези в развитите страни, което допринесе за постепенното икономическо сближаване на богатите страни с бедните. В дългосрочен план преходът към чиста енергия обещава да засили тази тенденция.

Декарбонизацията ще създаде за развиващите се страни и сериозни рискове. Разривът между богатите и бедните нации вече беше убедително демонстриран на конференцията за климата в Глазгоу. Страните с ниски доходи призоваха индустриализираните си братя да компенсират щетите, които са причинили на планетата, с емисии на парникови газове. Изменението на климата е резултат от кумулативните емисии на въглероден диоксид във времето. Една четвърт от общите емисии от началото на индустриалната ера до момента идват от САЩ, почти същото количество от Европа, а целият африкански континент - само два процента. Богатите страни все повече усещат необходимостта от да намалят въглеродните емисии, а развиващите се страни все още са фокусирани върху необходимостта от увеличаване на своите граждани, така че сблъсъкът е неизбежен.

Как да се намалят рисковете

Преходът към чиста енергия изисква сложни промени в глобалната икономика и допълнителни инвестиции от около 100 трилиона долара през следващите 30 години. Няма много причини да се очаква, че такова радикално преструктуриране може да бъде завършено гладко, ясно и без последствия. Подреденият преход би бил достатъчно труден, ако някъде имаше някакъв орган за планиране, който да проектира единна глобална енергийна система, но разбира се няма.

Когато светъ действително декарбонизира системата (напълно или частично), много от днешните рискове в областта на енергийната сигурност ще намалеят значително (дори на фона на възникването на нови). Влиянието на петролните държави и инструментите на влияние на Русия в Европа ще спаднат, цените на възобновяемата електроенергия ще станат устойчиви, конфликтите за енергийни ресурси ще станат по-малко. Но ако достъпността, надеждността и сигурността на доставките и други материали от националната сигурност влязат в противоречие с амбициозните мерки за борба с глобалното затопляне, Съществува опасност на изместване на императивите с амбициозните мерки за борба с глобалното затопляне, съществува опасност от изместване на проблемите и превръщането на някои от тях във второстепенни.

Jason Bordoff е американски експерт по енергийна политика и бивш съветник в Белия дом по време на президента Обама, професор е към Колумбийския университет

Meghan L. O’Sullivan е заместник-съветник по национална сигурност на САЩ и професор в Харвардското училище за управление Кенеди

 

Със съкращения

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща