Какво да правим с „Марица-изток“?
Боян Рашев пред сп. Forbes
В началото на месец май цените на въглеродните квоти стабилно надхвърлиха 50 евро/тон. Политиката на Европа е ясна – Зелената сделка предполага те да се увеличават. Спекулантите, разбира се, се възползват от този подарък под формата на вид гарантирана печалба. В резултат имаме абсолютно непоносима тежест за всички въглищни ТЕЦ в ЕС, но най-вече за лигнитните – те няма как да избегнат огромни загуби с всеки киловатчас произведена енергия. Комплексът „Марица-изток“, енергийният център на България, е обречен.
Активисти и лобисти заливат медиите с всевъзможни „решения“ – от покриване на полето със слънчеви панели, през газификация на въглищата, нискотемпературни геотермални централи до малки модулни ядрени реактори. Общото между тях е, че са доста нереалистични в краткосрочен план, а и няма да свършат нужната работа – осигуряване на изобилна, надеждна и евтина енергия във всякакви условия. След поне десет години може да се мисли за комбинация от ВЕИ, ядрена енергия и водород, но ние имаме нужда от работещи опции днес. Какви са те?
Преминаването на централите към природен газ е първата очевидна и не чак толкова скъпа алтернатива. Изисква изграждане на тръбата от Гърция и газопровод с голям капацитет от Стара Загора. После ТЕЦ трябва да инвестират в напълно нови блокове – наличните няма как да бъдат конвертирани. Някои все пак могат да бъдат захранвани с биомаса и/или отпадъци, макар че последното гориво реално не би могло да пробие публичната стигма. Точно това се случва в гигантски мащаб в Западна Европа през XXI век. Затова Германия се нуждае толкова отчаяно от „Северен поток 2“ и е готова дори да създаде конфликт в рамките на НАТО, за да го има. Затова Западна Европа се превърна в огромен вносител и на биомаса от целия свят, систематично унищожавайки гори най-вече в Източна Европа и Северна Америка.
Предимствата са ясни. ТЕЦ в комплекса ще оцелеят и ще произвеждат чиста енергия, без която нищо не може да функционира. Мините обаче ще затворят, а заетостта в централите ще спадне в пъти – регионът ще обеднее. Забравяме за предвидимост на цената и енергийна независимост на страната – ще бъдем изцяло зависими от внос на газ, което автоматично означава две неща. Първо, цените на тока ще се изменят в много широки граници в зависимост от международните цени на газа. Второ, нужните количества така или иначе могат да бъдат доставени преди всичко от „Газпром“.
Вторият вариант е малко по-екзотичен: Изграждане на система за улавяне и съхранение на въглерод (УСВ) в земните недра някъде в Югоизточна България. При такива цени на въглеродните квоти сметките излизат при улавяне на около 60-70% от емисиите на комплекса. Инвестицията би била много голяма – от порядъка на около 3 милиарда евро – но ще гарантира както запазване на добива от мините, така и работните места в ТЕЦ. По-важното – страната ще запази енергийната си сигурност и независимост, а цената на тока ще остане предвидима за дълъг период. Не случайно комплексът вече работи с университети по предпроектно проучване, което да покаже доколко всичко това е изпълнимо. На мен лично ми е трудно да преценя – по света все още няма толкова големи функциониращи инсталации от такъв тип.
И двата варианта обаче със сигурност са неизпълними без ясни гаранции за осигуряване на публично финансиране за нужните инвестиции и/или за изкупуване на произведената енергия и механизми за заплащане на надежден капацитет в дългосрочен план. За съжаление българската държава и Европейската комисия продължават да играят тенис по темата без изгледи за краен резултат – подхвърлят си различни предложения и аргументи, но до решения не се стига. Това е убийствено за енергетиката, а оттам – и за цялата ни икономика. Държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“ е в технически фалит, а двата големи частни ТЕЦ ще оцелеят само до изтичане на договорите, според които държавата заплаща цената на емисиите им. После ще стане или страшно скъпо, или просто тъмно.