Можем да преодолеем кризата, но се изисква държавност

Анализ на Боян Рашев, sustainability.bg

Европейската икономика се е устремила към рецесия и това няма как да не бъде усетено у нас през 2020 г. Класическата реакция на държавата при икономическа криза е да развърже кесията и да започне да налива в инфраструктурни проекти или да раздава евтини пари на частни инвеститори, които да създават заетост. За тази цел обаче се налага да тегли и трупа дългове, които след това остават да тежат на бюджета с поколения. Освен това, този подход практически гарантира, че парите изтичат в джобовете на любимците на държавата, тоест голяма част от тях биват похарчени много неефективно или направо откраднати.

Има и алтернатива. Може да се направи така, че дълго забавяни или отлагани, поради някакви причини, частни инвестиции да бъдат „развързани“, тоест да им се даде възможност да се случат, като се вдигнат бюрократичните или други непазарни пречки пред тях. Не става въпрос за аутсорснати услуги или фабрики за сглобяване на елементарни компоненти, които бързо се появяват, но също толкова бързо изчезват, когато се намери място с още по-ниски разходи за реализацията им. Тук говоря за индустрия, която е вкоренена в страната, защото добавя стойност върху местни суровини и, поради потенциалните си въздействия, често се сблъсква с обществено недоверие и потъва в административни неуредици. За нея се изисква повече държавническо мислене и обществено съгласие.

За съжаление, имаме твърде много примери, в които не просто не се борихме за големи частни инвестиции, а даже активно ги прогонвахме. Мога да започна и да завърша с газовите проекти, които биха могли да дадат на България реална енергийна независимост – проучванията за шистов газ и газови хидрати в Черно море или стартирането на добива от вече установени конвенционални находища като Генерал Тошево. Те обаче са само върхът на айсберга, а зад неслучването им стоят толкова силни политически интереси, че трябва чудо, за да тръгнат.

Плътно ги следват спрените проекти за добив на метални руди, които биха могли да осигурят високоплатени работни места в общини, където основният работодател си остават местната власт или браншове с изключително ниска добавена стойност като горско и селско стопанство или туризъм. Развитието на община Крумовград в последните две години нагледно показва какво се случва, когато в изостанал район започне модерен добив. Всеки един аспект от живота на хората отчита измеримо подобрение и те вече се връщат в родния край. Подобен ефект биха могли да имат и други проекти, като най-често коментираният пример е този за добив на злато в община Трън. Точно затова тук ще дам друг – спирането на проекта на „Ресурс 1“ (дъщерна фирма на групата на КЦМ) за добив на волфрамови руди от находище „Грънчарица“ край Велинград.

Волфрамът е металът с най-висока точка на топене. Има много приложения, но е практически незаменим за военната индустрия – за производство на самолети, ракети и всякаква бойна техника, която трябва да издържа на изключително високи температури. Обявен е за ключов стратегически материал за ЕС, поради огромната зависимост на европейската военна индустрия от внос от Китай и Русия.

Още от социалистическо време е известно, че България притежава едно от най-богатите находища в Европа, но детайлното му проучване е извършено чак в началото на 21 в. и през 2009 г. „Ресурс 1“ получава 35-годишна концесия за добив. Проектът предвижда инвестиция от 140 милиона лева, която се очаква да доведе до разкриването на 450 работни места за периода на строителство и 700 работни места за периода на експлоатация. Средната работна заплата в добива на метални руди отдавна надхвърля 2000 лв. Практиката показва, че 1 работно място пряка заетост в тази индустрия води до създаване на поне 4-5 работни места при доставчици на материали и услуги, както и заетост, предизвикана от харченето на заплатите на предходните на място. Освен това, на място остават и половината концесионна такса и местни данъци и такси, които са по-големи от собствените приходи на общината.

Местното статукво обаче прави всичко възможно проектът да не се случи и накрая българската държава решава, че страната няма нужда от него – през септември, 2017 г. РИОСВ-Пазарджик дава отрицателно становище по Доклада за ОВОС с доста странни доводи. Така България губи поредна възможност да стане значим член на ЕС в стратегически важна индустрия.

Енергетиката, и по-специално енергийното оползотворяване на отпадъци, е друг бранш, в който има висока концентрация на спрени проекти. Класически пример тук е проектът за ТЕЦ Устово, Смолян, от 2014 г, който предвижда изграждане на електроцентрала за производство на енергия чрез газификация на отпадъчна дървесина. Инвестиционното предложение е на стойност 17 милиона евро и предвижда инсталирана мощност от 4.4 MWе, осигуряваща необходимото електричество за над 13 000 домакинства и близо 30 000 MWh топлинна енергия годишно, чрез която може да се отопляват детски градини, училища и административни сгради.

Местна кампания срещу проекта, вдъхновена и подкрепяна от национални НПО, води до протести и блокади, които отделни политици използват за собствена изгода, а местната власт забавя реализацията му. Проектът губи всички шансове да се възползва от високите тарифи за изкупуване на електроенергия от биомаса. Това го прави нерентабилен и накрая инвеститорът се оказва принуден да се откаже. Впоследствие, оборудването е продадено и централата все пак е изградена. „Мръсната“ за българските еколози и жителите на Смолян централа днес работи в пристанището на Амстердам – един от най-богатите и чисти градове в света.

Подобна е участта на почти всеки проект за енергийно оползотворяване на отпадъци в България. В същото време, цяла Западна Европа масово се отоплява от подобни когенерации – в големите градове основно на битови отпадъци и утайки, а в по-малките и планинските райони – на отпадъчна биомаса от земеделието и дърводобива. България разполага с огромен ресурс, който трябва да използва, ако иска едновременно да постигне целите на Европейската зелена сделка за чист въздух и намаляване на емисиите на парникови газове. Забележете, че проекти, които биват отхвърлени заради имагинерен страх от екологична катастрофа, всъщност осигуряват не само заетост и енергийна независимост, но и пряк път към решаване на най-значимия екологичен проблем на страната – качеството на въздуха. И това ако не е парадокс?

Икономическата криза в Европа е отличен повод българската държавата поне малко да промени отношението си към родната индустрия. Може би по-малко да мисли за привличането на нови инвеститори, и повече – за създаване на добри условия за бизнес и изграждане на обществено съзнание за приемане на компаниите и индустриите, които вече са тук и са доказали, че работят добре и отговорно. Защото каква полза има България от тяхното развитие и успех, ако ги принуждаваме да инвестират печалбите си в чужбина? Крайно време е това да се промени!