Енергийното оползотворяване на отпадъци е решение, не проблем

Климат / Анализи / Интервюта
3E news
956
article picture alt description

Анализ на Боян Рашев, sustainability.bg

Eднa от най-странните и трудни за преодоляване черти на българина се крие в уникалната способност да вижда проблем във всяко решение. Точно това се случва с енергийното оползотворяване, което е неделима част от всяка развита система за управление на отпадъците по света. Доскоро темата беше по-скоро игнорирана от медиите, но в последните няколко месеца буквално ги превзе и крайният резултат е трагичен – днес дори и най-модерният проект за изгаряне или газификация на отпадъци няма как да се случи в страната ни, защото ще срещне яростна съпротива от будни граждани, обединени от каузата да бъдат „срещу“. Конкретните технологии, инвеститор, материали, икономически и екологични ползи нямат никакво значение – хората са „принципно против“, знаят по-добре от всеки „платен експерт“, пазят си „здравето и чистия въздух“. И после излизат навън да изпушат по една цигара… 

Тази ситуация се дължи на много фактори, но най-голяма тежест имат митовете за отпадъците въобще. Вероятно най-разпространеният е схващането, че отпадъците са някакъв модерен проблем, възникнал в резултат на индустриализацията и консуматорското общество, който може да решим, като се „върнем към природата“. Това е много далеч от истината.

Всъщност древните хора практически са живели в собствения си боклук. Това е видимо във всички пещери и паланки с останки от човешко присъствие. Проблемът се изострил с възникването на градовете. Улиците на Троя например са нараствали средно с около 1,5 метра височина на век в резултат на натрупването на отпадъци. Атина ни е оставила първите документирани доказателства за забрани за хвърлянето на боклук по улиците и наличието на организирано сметище извън града. Отпадъците на средновековен Париж представлявали заплаха за защитата му, защото формирали купчина, която достигала височината на стените на града. Обсадите били изключително ефективно оръжие срещу градовете, защото хората бързо започвали да измират – не от глад или жажда, – а от зловоние и болести.

Отпадъците в миналото са били биоразградими – останки от храна, тъкани, екскременти и много пепел от огнищата. Единствено аристокрацията в замъка имала икономическата сила да се освобождава от тях, като огромни групи хора били заети със събиране, пренос, изваждане на ценното и изхвърляне на остатъка. Дори и висшата класа обаче е трябвало да диша газовете от изгарянето, защото периодичното запалване винаги е било сред най-ефективните начини за неутрализиране и намаляване обема на отпадъците през цялата история на човечеството. През втората половина на 19. век Лондон вече бил толкова многолюден и богат, че можел да си позволи да обърне внимание на чистотата и хигиената, което довело до създаването на първите модерни инсинератори като част от системата за управление на отпадъците на града. В началото на 20 век само в Англия и САЩ вече действали хиляди инсталации, които спестявали разходите за транспорт и складиране на гигантски количества смет. А когато през 1907 г. на сцената излезли и пластмасите, инсинераторите се превърнали в абсолютна необходимост.

Модерното управление на отпадъци се случва на базата на т.нар. йерархия – повторна употреба, рециклиране, енергийно оползотворяване, депониране. Поради силния обществен натиск в много страни в Западна Европа последната стъпка е де-факто невъзможна – или е изцяло забранена, или таксите са толкова високи, че пазарът предпочита всичко друго. Нулевото депониране днес е голямата цел на европейската ресурсна политика, която във водещите страни е почти постигната, но за България остава мираж. Освен това кризата с горивата от края на 70-те години води до преосмисляне на енергийната политика и много правителства виждат в енергийното оползотворяване на отпадъка отлично решение, особено за комбинирано производство на топлина и електричество в градска среда.

В резултат инсинераторите днес вече са навсякъде, а във водещи страни като Швеция, Финландия, Дания, Норвегия, Германия, Австрия и Швейцария поглъщат повече битов отпадък (в жълто на графиката по-долу) дори от корабите, които заминават за Азия и Африка за рециклиране. Най-богатите и чисти градове в Европа имат поне по няколко инсинератора – Виена, Копенхаген, Амстердам, Осло, Цюрих – които са част от топлофикационните им системи. А тези, които нямат, просто плащат, за да бъде една значима част от отпадъците им изгорена в някои от гореизброените. С една дума, в наши дни няма известно работещо решение за битовия отпадък, без значима част от него да бъде оползотворявана енергийно. И колкото по-напред е една страна в развитието си, толкова по-голяма част от отпадъците й отиват за изгаряне в инсинератор.

 

Фиг. 1 Третиране на битовите отпадъци в Европа през 2018 г.
(Легенда: червено – депониране; жълто – енергийно оползотворяване; зелено – рециклиране / компостиране; сиво – няма данни)

Същото се отнася и за някои специфични индустриални отпадъци, които съдържат по-значими количества биомаса или други високоенергийни съставки като пластмаси или утайки. В Европа вече почти няма големи предприятия в дървопреработването, целулозно-хартиената, хранителната, пивоварната индустрия или биотехнологиите, които да не се захранват енергийно от собствените си отпадъци. Разбира се, накрая пак остават летливи пепели и дънни шлаки от филтрите и съоръженията, които са неизбежни и трябва да се депонират някъде. Но те представляват само около 10% от отпадъка, заемат много по-малко място, инертни са и могат лесно да се управляват.   

Това не се случва съвсем безпроблемно. За известно време през 80-те години инсинераторите също се превръщат в мишена за екологичното движение заради емисиите на някои вредни газове и характерния за богатите общества ефект „не в моя заден двор“. Технологични решения обаче са намерени бързо, новите инсталации отдавна не създават подобни проблеми, а много от тях остават в центровете на градовете и даже се превръщат в своеобразни атракции. Приносът им към по-ниската себестойност на топлофикационната услуга и съответно чистотата на въздуха в тези градове е безспорен за всеки, който професионално се занимава с темата.

Защо тогава има хора, които не искат инсталация за енергийно оползотворяване в града или местния завод?

От една страна, съществува група хора, които смятат, че трябва да се стремим към „нулеви отпадъци“ и всяка нова инвестиция трябва да се съобразява с тази цел. Тези хора са принципно прави – всички искаме да няма отпадъци, нито нужда от нов добив на суровини. Но когато трябва да вземем реално пазарно решение, никой от нас не е готов да плати цената. Защото тя става астрономическа. Представете си колко би ви струвало да поддържате дома си идеално чист непрекъснато. Някой ще трябва да бъде зает на пълен работен ден само с чистене, нали? А половината икономическа активност на планетата ще бъде насочена към събиране, транспортиране и рециклиране на боклук. Няма разумен човек, който да не осъзнава невъзможността на мечтата за „нулеви отпадъци“.  

От друга страна, голяма тежест има епидемията от недоверие. Българинът не вярва на управляващите – били те в държавата, или общината. Нещо повече, българинът не вярва на експерти. Не защото не разбират, а защото те се изхранват от услуги към горните или още по-лошо – към индустриалните капиталисти, които търсят минимизиране на разходите и реализация на продукцията си. С оглед на историята това недоверие е разбираемо, но то също би трябвало да има рационални граници, които в България биват прекрачени.

Поведението „не сме съгласни, защото не ви вярваме“ не може да бъде основание за спиране на всичко, особено пък когато говорим за стъпки и инвестиции, които ни доближават до стандарта на Развития свят. Освен това единственият път напред за всяко едно общество минава през изграждане на атмосфера и отношения на доверие и работещи институции. До вчера обвинявахме бизнеса и властта, че не правят нищо. Днес много хора ги обвиняват, че искат да направят нещо лошо, без да предлагат реалистична алтернатива. Защото такава няма. А целта на Директивата за депониране за 2035 г. е ясно фиксирана – максимум 10% от битовите отпадъци могат да бъдат депонирани. Днес България е на 59% и пътят към целта минава през много повече енергийно оползотворяване.

Няма никаква непреодолима техническа или управленска пречка пред чистото енергийно оползотворяване на отпадъци. Вярвам на колегите, които инвестират и работят в този бизнес на светло, както и на тези, които ги контролират. Защото знам, че българите знаем и можем – просто имаме нужда от малко повече доверие помежду си.  

 

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща