Задава се световна криза

Seth Cropsey, Harry Halem, The Nation Review

31-годишният привиден мир, последвал разпадането на Съветския съюз, приключи на 24 февруари 2022 г., когато териториалното завладяване отново се превърна в инструмент на ревизионистките сили. Но историята, особено историята на глобалното насилие, предшестваща Втората световна война ни напомня, че когато започват да се сгъстяват облаците на кризата, ситуацията обикновено има тенденция към влошаване, което да доведе до глобална експанзия.

В това отношение демокрациите днес се оказват в ситуация, подобна на тази от 1930-те години.

По подобен начин заплахата днес не е успокояване, а избягването от страна на демократичните политически лидери на стратегическата реалност. Войната ще дойде – рано или късно. Демократичните държави трябва да се готвят за дългосрочна борба. Както и през 1930-те години на миналия век нямаме лукса от време и преднина.

По-добре да се говори за световна криза, отколкото за световна война, тъй като в езиков план думата „война“ е нещо, което е изключително капризно. Тя има, както правно, така и морално-политическо определение. Понятието световна война има своите ограничения. В годините на Първата световна война бойните действия се водиха в Европа, в Близкия изток, в Африка и Азия. Но епицентър на конфликта беше Европа. Междуособиците в Близкия изток и Африка бяха важни, но имаха ограничен характер. А в Азия военни действия след началото на 1915 година почти нямаше, защото Германия можеше да изпрати само много ограничени сили и ресурси извън Европа. Така че, била ли е Първата световна война по своята същност световна война? В нея участваха всички големи държави. Освен друго, това е първият световен конфликт, в който два от водещите участника– САЩ и Япония не бяха европейски държави. Така че може да наречем този конфликт световна война, въпреки че тя се водеше основно в Европа.

Това обаче повдига по-важен въпрос относно дефиницията, което е въпрос на време. Първата световна война е следствие от това, което може да се нарече Първа световна криза. До средата на XIX век международната политика беше едва ли не синоним на европейската политика по простата причина, че благодарение на своите техничен, политически и военен напредък, европейските държави неоспоримо доминираха над всички други големи страни.

Европейските войни, водили се от 15-ти до 19-ти век, кулминацията, на които беше  опита на Наполеон да установи господство на континента, имаха последици в световен мащаб. Генералната стратегия на Наполеонова Франция включваше в сферата на своите интереси като минимум Европа, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Целта на Франция беше се заключаваше в отслабване на връзките на Великобритания с нейното безценно имперско владение - Индия, но не беше постигната. Но централният въпрос на Наполеоновите войни, въпросът за структурата на европейския, а следователно на световния ред беше решен на бойните полета в Европа, в европейската морска зона, а също така и на масата на преговори с участието на десетки европейски дипломати, които разработваха детайлите за уреждане след края на военните действия. До началото на 20 век промените в разпределението на международната власт и влияние биха могли да превърнат европейската криза в глобална.

Първата световна криза е лесно разграничена във времето. От 1870 година в Европа имаше няколко войни, дори между великите държави. Прусия в началото воюваше с Австрия, след това с Франция, а след като победи и двете, се трансформира в Германия. Имперска Русия водеше една след друга войни с разпадащата се Османска империя и всяка от тях завършва на масата за преговори, докато други велики сили заплашваха с война, с цел овладяване на руските амбиции. През 1905 година Япония влезе във война с Русия, разгроми я на сушата и в морето, с което заяви претенциите си сред великите сили. От 1908 г. до 1913 г. избухват множество кризи и малки войни, включително мащабни военни действия на Балканите. Началото на настоящия катаклизъм обаче следва да се датира към 1914 година, когато убийството на ерцхерцогга Франц Фердинанд през юни доведе до многобройни обяви за войни от страна на континента. Османци и италианците, които бяха останали извън войната няколко месеца, не бяха решаващи фактори. По-скоро Първата световна война е инициирана от влизането във военни действия на европейските сили, както и на Япония, която обявява война в края на август 1914 г. По подобен начин краят на Първата световна криза се пада в периода от ноември 1918 г. и юли 1919 г. и обхваща примирието от 1918 г. (за Германия това е единствената възможност за предотвратяване на колапса и революцията), с приемането на Версайския договор на Парижката мирна конференция. В този договор несъмнено са заложени и семената на следващата световна криза. Но той означава явен историко-хронологичен изход от Първата световна криза.

В резултат очакваме може би по-ясно разграничение на историческите събития, сякаш всяко от тях е изолирано от другите. Но това е заблуда. Концентрацията на проблемите и насилието  определят началото на Първата световна криза, както и нейното очевидно организирано завършване през 1919 г. не са норма.

Втората световна криза започна скоро след първата. Това показва, че традиционната ясно разграничена американско-европейска периодизация на историята е не само подвеждаща, но и вредна за дългосрочното стратегическо мислене.

Версайският договор е опит да се ограничи способността на Германия към завладяване. Редом с него е и Вашингтонския военноморски договор (Договор между пет държави), станал един от първите опити за контрол над въоръжението в историята на човечеството. Но от една страна, САЩ официално не се присъединиха към международната система след края на Първата световна криза поради ограничения политически талант на Удроу Уилсън и рефлексивната му враждебност към дългосрочни ангажименти. От друга страна, при липсата на желание на Америка да участва в ръководството на коалицията, Франция и Великобритания нямаха геополитическа проницателност и способност да ограничат възхода на Германия и да сдържат Съветска Русия.

Именно това обстоятелство -  мощта на Съветите и Германия е доказателство за провала в уреждането на Първата световна криза. През предходните две столетия Русия и Германия играеха централна роля в баланса на силите. Всяка система трябваше да вземе предвид възможността за господството на Германия на европейския континент и териториалните претенции на Русия в Източна и Централна Европа, както и в Близкия изток. Версайският договор не балансира адекватно тези проблеми и нямаше да го направи, дори ако Съединените щати бяха пълноправна страна по него. Следователно, уреждането на Първата световна криза всъщност беше отлагане на неразрешен конфликт.

Относителният мир през 1920-те години отчасти беше следствие от огромните щети нанесени от Първата световна война. Великобритания и Франция бяха лишени от възможността да провеждат големи военни кампании. Съветският съюз, независимо от опитите за нахлуване в Европа беше спрян на Висла през 1920 година. Докато повечето украинци бяха погълнати от съветската империя, Полша и останалата част от Централна Европа получиха две десетилетия отсрочка от съветския натиск. Втората световна криза се формира за десетилетие, преди да избухне.

Първите признаци се появиха в Азия. Гражданското правителство на Япония все повече губеше контрол над въоръжените сили. В резултат, Квантунската армия окупира през 1931 година Манджурия и създаде там марионетната държава Манджоу-Го. Военните действия между Япония и Китай започнаха през 1937 година, когато японците се опитаха да извършат мълниеносно настъпление срещу Китайската Република. Това сложи началото на осемгодишна война, която разби Японската империя. По своята същност може да се прокара пряка линия между решението на японската армия да започне война в Китай през юли 1937 г., японската атака срещу Пърл Харбър през декември 1941 г. до поражението и окупацията на Япония през 1945 г. Независимо от победите в началните периоди на войната, Япония откри, че за завземането на такава голяма страна като Китай са необходими много повече време и ресурси от тези, с които разполага. Следователно друга война за допълнителни ресурси беше доста вероятна, или с американците, или със Съветите. Без значение е, че Япония просто създаваше нови врагове за себе си по този начин. Идеологията накара Япония да тласне Азия към бедствие. Втората световна война започва на 7 юли 1937 г. близо до Пекин, а не две години по-късно в Полша.

Междувременно пропадането на Европа в ужаса започва не с идването на власт на Хитлер в Германия, а със средиземноморския авантюризъм на Мусолини. Италианският диктатор без съмнение е най-талантливият от политическите лидери на Оста. Той инстинктивно разбира дипломатическите проблеми и баланса на силите. Неотстъпчивостта на Сталин, която често погрешно смятат за стратегическо търпение не може по никакъв начин да се сравнява с интелекта на Мусолини.

Дипломатическото учение на Дучето обаче не беше съчетано с политическо благоразумие и предпазливост, а породено от ясно разбиране на военните и икономически ограничения на Италия. Режимът на Мусолини от 1920-те години се стремеше да създаде от Италия собствена версия на велика държава. Първата стъпка по този път стана „усмиряването“ на Либия, което по своята същност е жестока колониална война, по време на която са използвани широко концентрационни лагери и нападения на местното гражданско население с цел да го подчинят. Мусолини много добре осъзнава рисковете, които европейските амбиции на Хитлер представляват за Италия. Присъединяването към победителя е изгодно за определено време, но с течение на времето, Германия, която доминира в Европа, със сигурност щеше да подчини Италия. Резултатът е серия от преговори и дипломатически споразумения между Италия и западните съюзници, кулминиращи в Пакта от Локарно. Те трябваше да положат основата за разумна коалиция срещу германската експанзия. Но амбициите на Мусолини бяха по-големи от неговото благоразумие, което доведе до Абисинската криза, която накара Италия да изпадне в конфликт със съюзниците през 1935 г. Испания, от своя страна, изпадна в гражданска война година по-късно, превръщайки се в бойно поле за Германия, Италия и Съветския съюз.

През всички тези кризи и все по-жестоката война между Япония и Китай съюзниците провеждат политика на стратегическо изтегляне. Умиротворяването е само част от тази история – то се отнася за това, което описва британската тактика за съгласие с териториалните придобивки на Германия в Европа, с убеждението, че това ще формира основата за дългосрочно споразумение. Но британското успокоение не би било възможно без грешните стратегически изчисления и политическата нерешителност на Франция.

Не може да се каже, че Франция не е искала да се сражава. През 1939  и 1940 години обществото  и политическото й ръководство бяха готови да изпратят голяма част от мъжкото население на военна възраст в месомелачката на войната, за да победи Германия в хода на позиционна война, подобно на Първата световна война. Цялата вина е във военната политика на Франция. Франция отказва да обсъжда, каквито и да са варианти на действие, освен стратегическа отбрана, разчитайки на дългосрочно развитие на артилерията и смятайки, че това ще й позволи да унищожи германската армия с огневата си мощ. Тя нямаше резервни планове за ограниченото настъпление на Германия с механизирани части или дори моторизирана пехота и мобилна артилерия. Освен това, независимо от шума около Малката Антанта в Централна и Източна Европа, французите нямаха желание самостоятелно да се съпротивяват а Германия. По този начин Франция, отказвайки да воюва сама, а също и да изгради гъвкава и лесно адаптируема военна политика се обрече на катаклизъм. И тя използва искането на Англия да направи отстъпки на Германия като психологическо оправдание за нежеланието си да действа самостоятелно.

Какви поуки можем да научим от тази поредица от събития? Историята не се повтаря, поне не с абсолютна точност. Има обаче някои прилики между развитието на събитията през миналия век и настоящата ситуация.

Ние се оказахме в епицентъра на Трета световна криза. Нямаше никакви официални преговори, нито уреждане, което са сложи край на Студената война. Нямаше аналог на Версайския договор и съпътстващи го споразумения, които биха могли да се нарекат основополагащи за световния ред след края на Студената война. Въпреки че в периода от 1988 до 1992 години ситуацията се промени бързо, отбелязвайки много очевидна повратна точка. Германия се обедини и се присъедини към  НАТО. СССР се разпадна на Русия и редица малки държави в периферията й, като най-важната, поради география, население, ресурси и историческа памет е Украйна.

Иредентизмът на Германия в периода след Първата световна криза е добре известен. Още до идването на Хитлер на власт, немската армия и външнополитическото министерство бяха напълно решени да възстановят положението на Германия като велика държава, вероятно чрез поредица от ограничени войни срещу Полша, Австрия, Чехословакия, а по възможност и Франция и в идеалния случай чрез коалиция, която балансира между централноевропейските сили и Съветския съюз. Германия никога не се примири с поражението си през 1918 г. Тя искаше светът да се върне към юни 1914 г. с няколко незначителни промени и смяташе, че четирите години на кръвопролития са нищо повече от трагична грешка.

Москва по същия начин възприе разпада на Съветския съюз. Тя не призна края на Студената война. Това се дължи не на мита за удар в гърба (в немски стил,  възниква в Германия след поражението й в Първата световна война), а по-скоро с нежеланието на Русия да признае реалността, създадена след 1991 години и неспособността на САЩ да я принудят към това. Дори, когато се разпадаше съветската империя, Михаил Горбачов видя в обединяването на Германия преустройство и смяташе, че Европа ще се върне към баланса на силите през 1945-1948 години. Той не смяташе, това за начало на нова система, която ще включва единно евроатлантическо пространство за сигурност и издръжливо стратегическо присъствие на Америка в Евразия. Такава гледна точка неизбежно отхвърляше съществуването на НАТО и независимостта на страните от Източна Европа. Борис Елцин се придържаше към същите тези възгледи, независимо от странно продуктивните си отношения с Бил Клинтън. Същото може да се каже и за Владимир Путин. Според мнението на Москва, не съществуват не само Украйна, но също и Балтийските страни и Беларус.

Русия смята също така незаконно присъствието на НАТО извън пределите на бившите вътрешни граници на Германия. Именно поради това тя, намирайки се под властта на лъжливи идеи вижда в Германия американска марионетка, която остава „в окупация“. Настоящата война в Европа е сродна на кризата от 1938 г. в Судетите. Наистина сега, за разлика от Чехословакия, която беше предадена от водещите сили, Украйна отстоява позицията си и твърдо се бори срещу превъзхождащия по-голям враг.

Судетската криза не е първият голям стратегически инцидент от 1930-те години с участието на ревизионистките държави. Така и руската експанзия започва много преди нахлуването през 2022 година. През 2008 година Русия воюва с Грузия. През 2014 г. Кремъл се възползва от възникналата в Украйна нестабилност и присъедини Крим. Ако историята на Третата световна криза се пише от украинец, той навярно би датирал възникването й от февруари 2014 г., 2008 г. или 2004 г.

Военните действия на Русия в Украйна твърде много приличат на опита за превземане на Китай от Япония през 1930-те години. В двата случай нападащата страна първоначално разработва стратегия за постепенно разрушаване на суверенитета на целевата държава, а след това използва благоприятната възможност за рязка ескалация.  Япония залага на това много бързо да превземе Китай през 1937 г., но засяда в брутална война на изтощение. По същия начин Русия затъна в Украйна. Голямата разлика обаче е размера. Япония е много по-малка от Китай, а Русия много по-голяма от Украйна по територия, население и БВП. Въпреки това и в двата случай нападащата страна се сблъсква с неочаквани проблеми. Япония реши да разшири мащаба на войната си, отначало срещу Съветския съюз, а след това срещу САЩ. Русия все още не е предприела такава стъпка.

Най-поразителното различие между световните кризи и настоящата ситуация се състои в това, че днес ревизионистката държава Китай, засега се въздържа от активно участие във военните действия. Трябва обаче  да се отнасяме сериозно към военната й подготовка и готовността й за прилагане на сила.

Така че Съединените щати са пред избор. Но не между превъоръжаване и умиротворение, а между смелост и малодушие. Превъоръжаването е много важно и най-вероятно ще бъде осъществено през следващите пет години, дори ако е твърде късно за предотвратяване на голям конфликт, както се случи с Великобритания преди Втората световна война. Съединените щати могат, подобно на Франция, да заемат сдържана позиция, забавяйки конфликта поради липса на съюзническа подкрепа и липса на военна мощ. Но това ще гарантира по-голям сблъсък през следващите години. Или Америка може да настоява сега, да демонстрира капацитета си и да влезе в дългосрочна борба за надмощие в един от трите региона на Евразия.

По един или друг начин войната идва.

Seth Cropsey, the president of the Yorktown Institute, served as a naval officer and as deputy undersecretary of the Navy. He is the author of Mayday and Seablindness. Harry Halem is a senior fellow at the Yorktown Institute and a Young Generation Leaders Network fellow at the European Leadership Forum.

Тази статия е публикувана в The Nation Review през октомври миналата година, но настоящата геополитическа ситуация провокира внимателният й прочит точно сега.