Политими Паунова пред Dir.bg и 3eNews: България би могла да осигурява ключови за ЕС суровини, въпрос на организация и осъзнаване на потребността е

България заема достойно място на индустриалната карта на ЕС с произвежданите метали и има добра база за новата ниша – критичните суровини, която включва и производството на продуктите, които ще осъществят декарбонизацията. Това заяви пред Dir.bg и 3eNews изпълнителният  директор на Българска асоциация на металургичната индустрия Политими Паунова. „Необходимо е тази възможност да бъде осъзната и приета на национално ниво, да стане приоритет и да намери институционална подкрепа“, категорична е тя. Ето аргументите й:

Г-жо Паунова, подготвяте новия Годишник на българската металургия, как се развива секторът? 

Независимо от трудните времена, металургичната индустрия е една от успешно развиващите се в страната, с висок принос в основните показатели на националната икономика. Последните данни на НСИ засега са за 2021 г. и показват, че произведената продукция е над 13 млрд. лева, което представлява 15 % от промишлената продукция на България. Производството е експортно ориентирано с износ над 80 %, като от тях над 50 % е за европейските страни. Черните и цветните метали имат най-голям износ от всички стокови групи. По данни на БНБ за 2022 г. са изнесени метали за 10.3 млрд. лева, като от тях делът на цветните метали е 80 %.

През последното десетилетие в цветната металургия се развиха мощностите за производство на блокови метали – мед, олово и цинк, както и за крайни продукти и изделия от цветни метали с висока добавена стойност.

Днес България заема достойно място на индустриалната карта на ЕС с произвежданите метали. Делът на медта в общото производство на ЕС27 за 2022 г. е 14 %, за оловото –8 % и за цинка  4 %. По стойност на продукцията от цветни метали заемаме 6-то място от всички страни-членки.

В новия Годишник, който ще бъде готов към края на месеца, имаме и международни сравнения на цените. Трябва да отбележа, че има спад в цените през 2022 г., спрямо 2021 г., така че очаквам произведената продукция да бъде по-ниска в стойностно изражение, но като количество няма да е по-ниска.

Черната металургия има две основни предприятия, но с ограничена продуктова структура. Преобладават мощности за т.нар. дълги продукти (арматурно желязо, пръти и профили). Затова страната има висок внос на други продукти и отрицателно салдо. Течна стомана се произвежда в едно предприятие само от топене на скрап в електропещи. Технологията е екологосъобразна и с нисък въглероден отпечатък.

Поради съществуващи свръх-мощности в световен мащаб и внос на черни метали от трети страни, пазарите са трудни и ограничени. По тези причини стоманодобивната индустрия в ЕС е загубила 26 милиона тона капацитет за производство на стомана и 25% от работната сила. Затова запазването на националното производство е важно и следва да отговаря на  очакваното потребление в прехода към нисковъглеродна и дигитална трансформация.

Как се поддържат тези производства?

Металургията се характеризира с висок енергиен интензитет. През годините всички предприятия реализираха проекти за стотици милиона лева, с акцент върху енергийната ефективност. Въпреки това разходите за енергийни ресурси са големи и пряко се отразяват на възможностите за ефективно производство и конкурентно присъствие на потенциалните пазари.

Металургията е на първо място по потребление на електрическа енергия от всички производствени сектори и консумира 18.4 % от общите количества за индустрията.

Но трябва да отбележа, че съществуващите мощности и технологии не са големи емитенти на парникови газове. По-голям е косвеният въглероден отпечатък поради потребление на електроенергия от въглищни централи.

Да, металургията е много енергоемка, много материалоемка, гълта големи ресурси, обаче без тази металургия, няма как. Дори в бита не можем да седнем на масата без металите. И да не забравяме, че за декарбонизацията и дигитализацията вече има потребност от повече метали, включително от съвсем нови суровини, които също изискват много средства.

Каква среда се очертава за бранша след поредицата кризи от ковид насам, устрема към зелените жалони и при новите европейски регламенти за ключовите суровини?

След ковид-кризата и поскъпването на енергоносителите, войната в Украйна засегна силно пазарите и доставките на енергия и суровини. В опит да постигне енергийна и суровинна независимост ЕС гони постигането на зелените цели и планира ускоряване на разработването и експлоатацията на собствените ресурси на стратегически и ключови суровини. За тази цел са разработените два регламента - за гарантиране на сигурни и устойчиви доставки на суровини от критично значение (CRM)  и на Законодателен акт за промишленост с нулеви нетни емисии (NZIA). В тях се предвиждат стимули и мерки по цялата верига на преработка и добавена стойност – търсене и добиване на руди, преработка и получаване на критичните за ЕС суровини, включително  и компоненти, необходими за посочените в NZIA технологии в областта на ВЕИ, акумулиране на електрическа и топлинна енергия, термопомпи, технологии за електроенергийната мрежа, възобновяеми горива от небиологичен произход, технологии за улавяне, оползотворяване и съхраняване на въглероден диоксид, за енергийна ефективност и др. 

Този комплексен подход за едновременното стимулиране и прилагане на мерки, включващи всички значими за прехода сектори до сега не е практика в ЕК. Но е едно добро решение, с оглед ускоряване на изпълнението и постигане на крайните резултати.

Какви са изгледите България да се впише в новата ниша – критични суровини?

България има основа да участва в процесите за осигуряване на бъдещите потребности на Европейския съюз от суровини от критично значение и преодоляване на потенциалните затруднения по веригата на доставките в ключови стратегически технологии и сектори. Страната разполага с депа на минни и металургични отпадъци, които съдържат и такива критични метали, дори находища от такива метали, развит рудодобив и цветна металургия, с богат опит в тези индустрии. Необходимо е тази възможност да бъде осъзната и приета на национално ниво, да стане приоритет и да намери институционална подкрепа.

Управляващите дали ще са склонни да предприемат такива решения?

Изпълнението на зелените цели засяга цялата икономика и индустрия, но производството на продуктите, които имат най- съществен принос за декарбонизацията е съсредоточена в няколко сектора. Например секторите, които произвеждат, монтират и поддържат ВЕИ-тата. Друг пример е транспортът – преминаване към електротранспорт. За нас особено важен е железопътният транспорт, който трябва да гарантира надеждно превозване на стоките и да се разширява неговото използване като екологичен транспорт. Нашият  товарен жп транспорт, по мое мнение, е под всякакво съвременно ниво. При нас има доста суровини, които се превозват с жп транспорт. В металургията оборотите са 7 – 8 милиона тона товари, които се „разхождат“ из територията на цялата страна, поради внос на суровини и износ на готова продукция, превоз на скрап и концентрати, а за тези големи товари се изисква много надежден транспорт.

Общо взето всички по веригата трябва да работят в условията, поставени от зелената сделка и декарбонизацията.  Това трябва да е осъзнато от цялото общество, да не говоря за държавните институции, където трябва да има екипи и непрестанна ежедневна работа, за да могат да се постигнат тези цели.

Предприятията ще инвестират всичко, което могат със собствени възможности, те не чакат от държавата, но изпълнението на такива проекти като започване на ново производство на съвсем други суровини, стартиране на разработката на една мина – това изисква огромни инвестиции. Затова още от самото проучване има възможност за подпомагане от ЕС. Но там ще се състезаваме с всички европейски страни. Ние имаме капацитет и по специалисти и по мощности. Тук е въпрос на много добра организация и пак казвам – осъзната потребност, че това е, което България има шанс да направи. Можем да сме едни от първите, не казвам първите, но трябва много голяма организация, мобилизация и осъзнаване на тази възможност .

Ролята на инвестициите ли ще е решаваща?

Инвестициите са абсолютно задължителни, за да се оцелее, но това не е достатъчно. Предприятията трябва не да запазят, а да  подобряват конкурентоспособността си. Освен това има вече нови изисквания към технологиите – колкото може повече да бъдат с по-нисък въглероден отпечатък, да се извличат и други допълнителни метали, на които досега не сме обръщали достатъчно внимание. Намирайки вече приложение в електрониката и във високите технологии, те станаха много скъпа суровина, а вероятно в нашите суровини има някои от тези елементи.

Това, което е обхванато от регламента за критичните материали е за голямата металургия, която след добива на руди да може при тяхната преработка да добива тези критични елементи, а това става с много инвестиции.

Но производителят, дори да не се преориентира за изпълнение конкретно на някои от целите на зелената сделка, пак трябва да е в крак с времето – енергията става по-скъпа, изискванията към екологията и работната среда стават по-високи, заплащането се увеличава, работният ден се намалява – това са тенденции, които не могат да се спрат, така че без инвестиции металургията не може да работи. А тя засега работи и се развива устойчиво точно благодарение на големите инвестиции.

Няма предприятие, което да не е инвестирало поне 200 – 300 млн. лв. Най-нормално е до 500 – 600 млн. лв. , достигат и до 1 млрд. лв. в едно металургично производство за последните 10 години. В Пирдоп основните промени са в по-ранен период, но и след това няма година, в която там да не се инвестира 40 – 50 млн. лв.

Каква ще е сметката, ако пропуснем шанса сами да произвеждаме и внасяме такива материали?

Много са негативите – цени, стойност, вериги на доставки, сигурност, количества … Едва ли ЕС ще може да стане водещ по всички изредени в регламента около 15 критични суровини, за които е преценено, че са най-необходими и най-проблемни в доставките, но поне на част от тях би било много добре. Все пак за първи път ЕК говори за вериги от началото на процеса до изделията, които трябва да осъществят декарбонизацията. Това е с втория регламент, който е практически за производството на елементите за енергетиката и изделията, които извършват декарбонизацията – частите за ВЕИ, частите за автомобили, за помпи за термални води и пр.

Бихте ли посочили примери за находища с потенциал и какво трябва да се предприеме?

Не съм геолог, но трябва да кажа нещо, което знам – примерно имаме манганово находище, а манганът е включен в критичните суровини, това е в Оброчище и имаше период, в който дори работеше. Какво стана – приватизира ли се, не се ли приватизира, не мога да кажа, но така или иначе, не сме чували манганът нещо да е допринесъл в нашата икономика, а находището беше достатъчно перспективно, макар и с по-ниско съдържание, отколкото тези, които са на водещи в света производители. 

Освен това в старите мини и шламохранилища, както и в отпадъците от добивната металургия има стари натрупани количества. Възможно е и те да станат новите мини и от тях да започне да се добиват някои от тези редки елементи. Защото нашите суровини и руди са по-бедни на основния метал, но имат много примеси - примеси, които досега ни вредяха и се правеха разходи да се очистим от тях, а вече са ценни. За извличането им трябва да има подходящи технологии, които са скъпи, трябва да се разработват от началото на процеса, за да се добиват съдържащите се стратегически елементи. Технологиите и сметките ще покажат доколко е ефективно или не. Но те ще вдигат цената си, няма да я намаляват, така че в един момент ще станат рентабилни за добив.

Имаме и закрити рудници. Когато се извършваше преструктурирането на рудодобива, се работеше с едни условни цени, които бяха в оня момент на 90-те години. Сега – 30 години по-късно, цените в пъти са се увеличили. Така че трябва отново да се оцени. Тези минни находища са в т.нар. консервация. Те са държавна собственост, не са частни. Трябва да се оцени доколко някои от тях са перспективни и може да бъдат отново пуснати в експлоатация. Това е работа на държавата като инициатор, може и трябва, естествено и с участието на бизнеса, но поне да се извадят като данни, като очаквани количества, да се пуснат на конкурси за проучване и добив, за да може да има интерес от страна на бизнеса.

Регламентът дава възможност на държавите да ползват парите на Европа за да разработват и да получават критични суровини. Има и условия - да се спазват екологичните стандарти, да отговаря всичко на европейското законодателство. Това не е само за добива, обхваща и металургията, която ще осигури материали за компоненти на соларни панели, помпи, за да можем да ги произвеждаме, а не да ги внасяме от Китай. Оказва се, че 90% от соларните панели се внасят от Китай.

Особено, когато има и финансова помощ от ЕК, ще има повече интерес, отколкото една частна компания сама да инвестира в проучване и добив. Все пак за да се влагат средства, трябва да има и някаква сигурност, че ще излезе метал. Когато има и външна помощ, както в регламента се предвижда финансова  подкрепа и стимули още от периода на проучване, интересът ще е по-голям.

Ако мислим действително да се прави такава коренна промяна в икономиката на Европа, трябва много сериозно отношение. Не става между другото с чакане само пазарът да регулира процесите, защото зависимостите по веригите са много големи. Има такива зависимости и от страни, които са монополисти. Проблемът не е само в това, че се внася, а в монополното производство на една страна, което създава по-големи трудности. Визирам основно Китай, където за всички базови метали и за част от критичните, днес са най-големите производители, с дял над 50 процента.