За противоречивите послания в сферата на климатичните промени

Анализ на Милена Статева, Климатека
 

Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е доктор по социология, социален психолог и процесен консултант. В Климатека я води разбирането, че светът е изграден от взаимосвързани “отворени” системи, към добруването на които трябва    да се стремим, за да гарантираме благоденствието на малката система “човек-в-общност-общество-природа-и-вселена”. 

Как и защо механизмите на осакатяване чрез засрамване, вменяване на вина и неадекватност са важни?

Двойственото послание е противоречив двоен императив. Иначе казано, изречение, което съдържа две команди, които си противоречат една на друга. Двойственото послание обикновено предизвиква у хората неприятно и дори неловко чувство, тъй като те усещат несъответствие, често без да могат да определят в какво точно се състои. Статията разглежда водещите послания в сферата на климатичните промени като такива двойствени послания, които объркват отделния индивид и насочват усилията му в погрешна посока, задействат психични механизми като отричане за целите на защита или съпротива, и го тласкат към срам, вина, отчаяние, постоянна тревожност и чувства на неадекватност. Публикацията е в резултат от работата по изследователския проект “Разкриване”, който цели преодоляване на бариерите в комуникацията по климатичните промени.

Лесно е да се види колко бързо очакванията се наслагват, конкурират и си противоречат. Така работи мрежата на срама. Имаме много малко реалистични възможности, които ни позволяват да отговорим на някое от тези очаквания. Повечето от възможностите, които имаме, се усещат като двойствено послание: “ситуация, в която вариантите са много ограничени и всички те ни излагат на наказание, порицание или лишение

Брене Браун

Въпреки че горният цитат на феминистката авторка Брене Браун описва преди всичко преживяванията на жените в съвременния свят, тази статия разглежда как и защо подобни механизми на осакатяване чрез засрамване и вменяване на чувства на вина и неадекватност играят важна роля на полето на комуникацията по климатичните промени.

Британският психоаналитик Пол Хогет (2011) поставя реакциите на знанието за климатичните промени “между Сцила на параноята и Харибда на самоуспокоението”, в резултат на което човечеството се затлачва между алармизъм и бездействие по отношение на мерките. В тази статия е разгледана тази изходна позиция към момента като резултат от двойствените послания, които се отправят на обикновения човек. Тезата е, че идиотизирането на обикновения човек в средите, свързани с този може би най-значим проблем на нашето време, са именно част от такава комуникационна стратегия и нейните последствия. Това, от което планетата има нужда, е да освободим индивида от това рамкиране и да го овластим и дори еманципираме сбора от индивиди да се самоорганизират за целите на реални колективни действия. Тези действия включват и яростна съпротива на доминантните дискурси, процеси и механизми.

Двойственото послание като психичен механизъм на полето на отношенията

Теорията за двойственото послание е описана за първи път от Грегъри Бейтсън и неговите колеги през 50-те години на ХХ век за целите на разбиране на произхода на шизофренията и посттравматичното стресово разстройство. Двойственото послание обикновено се описва като дилема в комуникацията, при която човек (или група хора) получава две или повече взаимно противоречащи си послания от друг човек или група хора, които са във властова позиция спрямо него или тях. Тъй като се създава ситуация, в която успешен отговор на едното послание води до неуспешен отговор на другото послание (и обратно), реагиращият автоматично ще бъде възприеман, и ще възприема себе си като грешащ, независимо от начина, по който отговаря. По-сериозният проблем е, че това двойствено послание формира логически Мьобиус стрип, преплитане на двете послания в омагьосан кръг без изход, който не позволява на лицето да разреши основната дилема или да излезе от ситуацията.

Двойствените послания често се използват като форма на контрол без да се прилага открита принуда – пораждайки объркване, те са трудни както за реагиране, така и за съпротива. Същевременно, поради това, че не работят съзнавано, те подкопават увереността, самоуважението и самочувствието на отделния индивид. Така го правят зависим от изпращащия посланието – в резултат на друг свързан психичен механизъм, на натрапливото повторение на травмата, човек се “скача” като зъбчато колело за отправящия посланието като се надява, че рано или късно ще реагира по “верния” начин. 

Една от водещите находки в анкетата по проект “Разкриване”, която проведохме с над 110 респондента, може би говори за именно такова двойствено послание, заложено в комуникацията по климатичните промени. В последващата ни работа по проекта тази находка все повече се потвърждава и позволява да се формулира следната сериозна психодинамична и социополитическа хипотеза. На едно ниво се казва, че трябва да се предприемат колективни действия и е водеща ролята на индивидуалните поведения. На друго ниво, хората и организациите с висок социо-икономически статус, които истински влияят за влошаването на климата не само, че правят точно обратното, но и настояват за промени в начините на живот на хората по “низините”. В резултат, обикновеният съвестен човек буквално се побърква да рециклира, придвижва с велосипеди, обществен транспорт и пеша, променя драстично диетата си и живее без или с ниско отопление, докато тези, които държат ресурсите го сочат с пръст и поемат все по-радикално-разрушителни за планетата стратегии.

Двойственото послание като оръжие в климатичните войни

За пръв път едва тази година се обръща внимание на този парадокс между вменяване на отговорност на индивида и реалната отговорност на хората и структурите с доминиращ социо-икономически статус. Докладът от 2018 г. на Междуправителствения панел по климатичните промени към ООН (IPCC) е с изцяло водещ мотив нуждата от промяна в поведението на индивидите. Тазгодишният доклад, въпреки все още безкрайно обширните анализи на мерките за “ръчкане” за поведенческа промяна в индивидите, споменава за пръв път, че ”индивидуалната промяна в поведението е недостатъчна за смекчаване на последиците от изменението на климата, освен ако не е свързана със структурни и културни промени.”  

Съвсем директно, отговорът на генералния секретар на ООН Антониу Гутериш на доклада започва с осъдителни упреци към някои правителства и бизнес лидери, които той обвинява в политическо и корпоративно бездействие: “Някои правителствени и бизнес лидери казват едно, но правят друго. Казано по-просто, те лъжат.” Гутериш също е цитиран да казва: “Активистите за климата понякога са представяни като опасни радикали. Но истински опасните радикали са страните, които увеличават производството на изкопаеми горива.”

От доклада става ясно, че когато се търсят решения, под “поведенческа промяна” всъщност следва да се има предвид тази у определени класи, доколкото “[…] индивиди с висок социоикономически статус допринасят диспропорционално към емисиите и имат най-висок потенциал за редуциране на емисиите”. Това, че се оказва, че само 10% от хората допринасят за почти половината от емисиите, е “зашеметяващо число”, казва Даниела Шмидт, професор в Училището по науки за Земята и Института Кабот към Бристолския университет. Според нея, “потреблението на глава от населението е силен израз на решенията на малцина, които оказват влияние върху мнозина, които често са и най-уязвими към последиците от изменението на климата.” 

Срамът и вината като идеологическо оръжие

“Дисциплина и наказание” на френския философ Мишел Фуко е основополагащ анализ на тънкостите на властта, вплетена в историята на системите за дисциплиниране. Според него наказателните практики постепенно отстъпват място на по-изтънчени механизми на контрол чрез работата на срама и вината като инструменти на дисциплина, контрол и наблюдение. Както отбелязва Вюшнер (2017), в този и последващи трудове Фуко ни разкрива скритата емоционална икономика на властта. 

Целта е производството на дисциплинирани хора, в зависимост от мястото на отделните индивиди в механизма на властта. Елитите са разработили политически оръжия, с които укрепват механизмите за постигането на тази цел. Те постоянно инвестират в практики на утвърждаването им и очертаване на (допустима) съпротива. В съвременността, това е власт, която вече не се натрупва около суверенен център на потисничество. Както я описва  Вюшнер, това е власт, която е разпръсната и разпределена в пейзаж от институции. Този институционален пейзаж взаимодейства с микро- и макро-политически конфликти, стратегии и точки на съпротива, но най-вече с определени емоционални динамики. 

В този контекст, произвеждането на срам и вина в индивидите са важни политически афекти. Те имат за цел да държат в подчинение и невъзможност за съпротива, самоорганизиране и колективно действие отделните индивид. Държат ги атомизирани и изолирани един от друг – всеки в собствената си малка “желязна клетка” на обезсилващо самобичуване. Изглежда, че тези механизми обаче не са достатъчни в нелеката битка за задържане на властта в контекста на климатичните промени. А те все по-очевидно изискват решения, свързани с подреждането и извеждането на преден план на хилядолетните практики и традиции на солидарност и грижа, които биха могли да залегнат в основите на един алтернативен свят. 

Идиотизирането на обикновения човек като стратегия за бягство от отговорност

Тъй като това са фини процеси, за които не се говори открито, за пръв път имаме шанс най-после обикновеният човек да осъзнае, че за пореден път е жертва на системата. За пореден път обикновеният човек е жертва, с която се злоупотребява не само физически и материално като се оставя да живее с последствията незащитен и да плаща цената и на климатичните промени, и на т.нар. “мерки”. По-сериозен е проблемът с емоционалната и психическа злоупотреба с обикновения човек, под формата на двойствени послания и манипулативни стратегии. Те  се заиграват с несъзнаваните му фантазии, травми и други уязвимости, и го оставят безпомощен, объркан и в болка от загубата на планетата, каквато я познаваме. 

За да се защити, всъщност най-здравословният отговор е да се ядоса на изискванията към него и налаганите все повече ограничения. Или да потъне в тотално отричане, дори в параноидни системи като тези на конспиративните теории за климатичните промени. В основата си конспиративните теории могат да бъдат разгледани като един от най-силните механизми за смислообразуване на човечеството – разказването на истории. Тъй като всяко договаряне и предоговаряне на смисли и значения е опосредствано от интерпретацията на разкази, а разказите са това, което ни изгражда като съзнателни и социални човешки същества. Освен това те интерпретират и придават наративно значение на нарушенията и отклоненията от “нормалните” състояния на човешкото състояние. Те осъществяват и важни функции за обществото: запомняне, предаване на културното наследство, предаване на морал и нравственост и т.н. Дори научните изследвания, независимо от рамката им, са в действителност преди всичко разкази, истории. 

От векове народът развива разкази за случки, тенденции или явления, за да разработи интерпретации, които да му помогнат да мисли за опасните неща пред хората като вид, които са и непосредствена опасност за отделния човек и най-близките му. Наративите, били те разкази за случки, приказки, митове, легенди или друга форма на разказ, са начин за извличане на уроци, поуки, смисъл, значение. Те приемат най-невероятен характер, когато се отнасят до явления и събития, пред които логичното мислене се “заключва” и не може да преработи наличната информация поради недостатъчност, объркващи качества или противоречиви послания. Това най-вече са феномени и случаи, които са немислими от човешкото съзнание поради жестокостта, несправедливостта или опасността си. 

В този смисъл, конспиративните теории, които хората си разказват, са митологията, която наричаме по този начин в съвременния свят. Чрез тях хората си разказват притчи за живота и поуките, които са си извлекли за него. Както и филмите на ужасите, те са вълнуващи – обличат най-дълбоките страхове и ужас в интригуваща форма, която така позволява достъп до дадено плашещо явление. Същевременно, те са и критичната мисъл на хората, които нямат достъп до образование, особено социално и политическо. 

Друго измерение на “конспиративните теории”, или по-скоро реалното им проявление е клюката. Клюките отдавна са предмет на интерес в социалната психология. Те запълват нуждата от крайно необходима информация, особено в опасни за групата или населението ситуации, когато официалната информация е недостатъчна, неясна или конфликтна. Обезвластените хора непрекъснато трябва да са нащрек и да вземат мерки да защитят себе си и малкия си балон от злоупотребите с пропаганда, реторика и дискурс на “високите” класи, които основно целят да ги експлоатират доброволно или с най-малка съпротива. В конспиративните теории хората тестват хипотези за света, особено тези, които биха могли да им навредят най-много. 

Злоупотребата с психичните защити на индивидите за целите на властови интереси

Може да се каже, че конспиративните теории за климат под формата на фалшиви новини, дезинформация и целенасочена манипулация, злоупотребяват с описания по-горе смислообразуващ механизъм на справяне на народа (на “ниските класи”). Според литературата по темата те са произведени в интерес и с финансирането на крайно десни фракции, които на свой ред имат дълбоки финансови интереси, свързани особено с изкопаеми горива. Т.е. определени конспиративни теории, в частност за климатичните промени и мерките срещу тях, са политически тиражирани и финансово мотивирани (и подплатени), така че да са лансирани в медиите, където да се използват да обезсилят научна аргументация, поставяйки ги на равна нога. Както казват Дънлап и МакКрайт в Оксфордски наръчник за изменението на климата и обществото, важен е приносът на медиите, които търсят “баланс” сред споровете, давайки по равно ефирно време и на скептиците, и на подкрепящите климатичните тези. 

Излизайки от полето на индивидуалните реакции, взети извън цялостния контекст, и навлизайки в полето на колективното организиране, изисква да се приемат много насериозно климатичната наука и нейните предписания. А това е изключително трудно. Освен спомената по-горе роля на медиите, Дънлап и МакКрайт изследват факторите, които играят роля за подкопаването на находките на климатичните науки. Въпреки че има сериозен прогрес отпреди десетина години в тази насока, тези фактори все още играят мощна роля, държейки науката, разпъната между политически спорове. 

На първо място, Дънлап и МакКрайт поставят дългогодишно ползвания език на IPCC, пропит с несигурност (“вероятно”, “много вероятно”, “почти сигурно” и т.н.). Подобна е и ситуацията с гласовете на много учени, които играят не малка роля в публичния дебат. Въпреки консенсуса като цяло, част от тях твърдят, че има малко доказателства за големи и неизбежни климатични промени. На обикновените хора все още се налага идеята, че науката е категорична и стабилна, докато в действителност съвременната наука приема, че всички факти са несигурни, а всички ценности – спорни (например вж. Хълм, 2009:78). Тези времена на пост-наука правят все по-задължително развитието на критично мислене, което означава не намиране на грешки, а мислене в термините на политически и властови динамики на потисничество, експлоатация и насилие. Формалното образование предоставя все по-малко възможности за това, а както посочват авторите, климатичният скептицизъм създава впечатление, че дава възможност на обикновените хора да бъдат критични като поставят под въпрос твърденията на научния елит.

Дънлап и Макрайт обръщат най-вече внимание на ролята на интересите, които са замесени в тези злоупотреби с темата и които водят до наглед видиотяване на обикновения човек. Според тях, ключови са добре организирани кампании с крайно десен характер. Те успешно използват тази научна несигурност, за да създадат последваща политическа несигурност. Авторите подчертават и че десните идеологии също имат интерес от отричането на климатичните промени, тъй като изменението на климата изисква координирани колективни действия и солидарност, което е противно на тази идеология. Дънлап и Макрайт показват как същевременно тези, които финансират атаките срещу реалността на изменението на климата, имат огромен дял в икономиката на изкопаемите горива, която е основна мишена в списъка на мерките. 

Подлежащите икономически интереси

Още по-сложни динамики ни разкрива Оксфордският наръчник за изменението на климата и обществото) на полето на икономическата наука. Оказва се, че икономическите аспекти играят ключова роля както за осигуряване на ангажираност на отделните индивиди, така и въобще за реалистичността на изпълнението на глобалните, регионални, държавни и локални нива. Това включва както необходимостта да се вземат предвид етичните съображения, така и необходимостта от критичен подход към маркетизацията на решенията. 

Ключови са не само последствията от различни и различно ползвани технически похвати на измерване, които водят до нееднозначност и оттам – последващата трудност да се комуникира цената на интервенциите на широката общественост, на разработващите политики и на предоставящите финансиране. Ключово е да се обмислят и етичните въпроси, свързани с тях. Тези етични въпроси се отнасят например до основните човешки нужди и разпределението на тежестите и ползите от действие и бездействие между богати и бедни, в рамките на националните граници и отвъд тях, както и между поколенията. Важна глава от Оксфордския наръчник твърди, че асиметрията на тежестите и ползите между поколенията означава, че икономическите фактори не трябва да бъдат в основата на анализа на политиката в областта на климата. 

Тези съображения изискват да се гледа на индивидите не просто като на пасивни реципиенти на мерки, решения и политики. Индивидите трябва да се признаят за равностойни политически субекти, които трябва да бъдат включени в разработването на цялостния подход, ако искаме да гарантираме, че са постигнати смислени и справедливи решения и съгласие по тях. От тази гледна точка, двойните послания за целите на засрамване и видиотяване на отделните индивиди, които бяха разгледани в статията, целят да ги обезсилят като политически субекти. А това са политически субекти, които биват принуждавани чрез подобни манипулации и натиск да платят цената на справянето с климатичните промени. Налице е спешна нужда да се отърсят индивидите от вменените им преживявания на неадекватност, вина и отговорност, за да могат да се свържат с деятелността си и да заемат полагащото им се място на политическото поле.

Проект “Разкриване: разкази, преживявания и решения под повърхността на публичността” е изследване, насочено към действие с участието на заинтересованите страни, в рамките на критичната парадигма на социалните и хуманитарните науки. Изследването на действието въвежда промяна и я изучава в хода на нейното развитие. Проект “Разкриване” представлява устойчива психосоциална и социално-политическа интервенция, целяща значимо въздействие, която е насочена към осезаема промяна на поведението в България и извън нея. В момента сме на половината път от Етап I, който обхваща нагласите към проблема с глобалното затопляне, пречките пред възприемането му, осмислянето му и ангажирането с противодействащи действия, както и как всичко това се отразява на комуникацията за изменението на климата. Можете да следите работата по него във Фейсбук Unearth Project, както и блога на проекта тук. 

--------------------------------------------
В публикацията са използвани материали от:

Bateson, G., Jackson, D. D., Haley, J. & Weakland, J. (1956) Toward a theory of schizophrenia.Behavioral Science, Vol. 1, 251–264.
Bruner, J. (1990) Acts of meaning, Cambridge, MA:Harvard University Press
Coffey, A. and Atkinson, P. (1996) Making sense of qualitative data: complementary strategies, London:Sage.
Dryzek, J., Norgaard, R. and D. Schlosberg (eds) (2011) The Oxford Handbook of Climate Change and Society, Oxford University Press
Hoggett, P. (2011). Climate change and the apocalyptic imagination. Psychoanalysis, Culture & Society, 16(3), 261–275. doi:10.1057/pcs.2011.1 
Foucault, M. (1977) Discipline and Punish: The Birth of the Prison, New York: Random House
Hulme, M. (2009) Why We Disagree About Climate Change: Understanding Controversy
Inaction and Opportunity. Cambridge, UK: Cambridge University Press
Wüschner, P. (2017) Shame, Guilt, and Punishment (Foucault’s ‘Discipline and Punishment’ revisited), Foucault Studies, https://doi.org/10.22439/fs.v0i0.5343
Градев, Д. (1995) Социална психология на масовото поведение., УИ „Св. Климент Охридски“