Задава ли се стагфлация?

В статия за Project Syndicate уважаваният икономист и преподавател проф. Нуриел Рубини* прогнозира, че най-вероятно инфлацията ще нараства стабилно след рецесията COVID-19, и посочва факторите, които правят този растеж почти неизбежен. Но ще бъде още по-лошо, ако ситуацията започне да се развива в посока на стагфлация (висока инфлация заедно с рецесията), предупреждава Рубини и обяснява кои са възможните рискове.

Все по-често се дискутира напоследък дали инфлацията, която ще се появи през следващите няколко месеца, ще бъде временна, отразяваща рязкото възстановяване от рецесията COVID-19, или ще бъде постоянна, отразяваща както фактора на търсенето, свързан с приходите, така и фактора на предлагането, свързани с разходите.

Няколко фактора сочат, че

ръстът на инфлацията ще е продължителен и устойчив

която остава под годишната цел на повечето централни банки от 2% почти цяло десетилетие. Според първия от факторите, САЩ въведоха прекомерни фискални стимули за икономика, която изглежда вече е започнала да се възстановява по-бързо от очакваното. През март бяха одобрени допълнителни разходи в размер на 1.9 трилиона долара, които бяха добавени към пакета от 3 трилиона долара, одобрен миналата пролет, както и стимулите от декември в размер на 900 милиарда долара, или общо 4.8 трилиона долара, а съвсем скоро ще има нов законопроект за подпомагане на инфраструктурата за 2 трилиона долара. По този начин разходите на САЩ в тази криза превъзхождат собствените им разходи по време на световната финансова криза от 2008 г.

Контраргументът е, че стимулите за борбата срещу COVID-19 няма да причинят продължителна инфлация, тъй като домакинствата ще спестят по-голямата част от дадените им от държавата пари, за да изплатят дълговете си. Освен това, чрез увеличаване на размера на публичния капитал, който повишава производителността, инвестициите в инфраструктура ще увеличат не само търсенето, но и предлагането. Но разбира се, дори и с този динамичен, стимулиран ръст на частните спестявания може да се предполага, че ще има известно инфлационно отпушване след ограниченото търсене по време на пандемията.

Вторият фактор

е, че Федералният резерв на САЩ (Фед) и другите големи централни банки са прекалено гъвкави в провеждането на политики, които съчетават финансово и кредитно облекчаване. Ликвидността, осигурявана от централните банки, вече стимулира инфлацията на активите в краткосрочен план и ще повишава инфлационния ръст на кредитите, както и реалните разходи при ускоряване на възстановяването на икономиката и възобновяване на икономическата активност. Някои ще твърдят, че когато настъпи моментът, централните банки могат просто да унищожат излишната ликвидност, като намалят балансите си и повишат лихвените проценти от нула или отрицателни в момента. Но подобно твърдение става все по-трудно да се приеме.

Централните банки са натрупали големи бюджетни дефицити, което се дължи на „хвърлените пари от хеликоптера“ или на прилагането на съвременната парична политика на стимулите. Във време, когато публичният и частният дълг нарастват от вече високото базово ниво (425% от БВП в развитите икономики и 356% в световен мащаб), само комбинация от ниски краткосрочни и дългосрочни лихвени проценти може да поддържа бремето на дълга на приемливо ниво.

Нормализирането на паричната политика на този етап ще доведе до колапс на облигациите и кредитните пазари, а след това и на фондовите пазари, което ще провокира рецесия. Централните банки на практика загубиха своята независимост.

Кук контраргументът е, че когато икономиката достигне пълен капацитет и пълна заетост, централните банки ще направят всичко възможно, за да запазят доверието и независимостта си. Алтернатива ще бъде, ако се развържат инфлационните очаквания, което би унищожило тяхната репутация и би довело до неизбежния ръст на цените, който ще бъде почти невъзможно да се овладее.

Третият фактор

е, че печатането на пари за ликвидиране на бюджетния дефицит няма да бъде инфлационно; по-скоро просто ще предотврати появата на дефлация. Това, обаче, предполага, че шокът, който удари световната икономика, е подобен на шока от 2008 г., когато спукването на балона на активите предизвика кредитната криза и шок на общото търсене.

Проблемът днес е, че се възстановяваме от негативния шок на общото предлагане. По този начин прекалено разхлабените парични и фискални политики наистина могат да доведат до инфлация или по-лошо до стагфлация (висока инфлация заедно с рецесията). В крайна сметка стагфлацията от 70-те години настъпва след два отрицателни шока в доставките на петрол - след войната на арабите слещу Израел на Йом Кипур от 1973 г. и Иранската революция от 1979 г.

Заплахата на негативните шокове

В днешните условия трябва да се тревожим за редица потенциални негативни шокове от страна на предлагането, както като заплаха за потенциалния растеж, така и като възможни двигатели за производствените разходи. Те включват търговски бариери като деглобализация и нарастващ протекционизъм; проблеми с доставката след пандемия; изостряне на китайско-американската студена война; последвалото разпадане на глобалните вериги за доставки и пренасочването на преки чуждестранни инвестиции от евтиния Китай към по-скъпи страни.

Не по-малко безпокойство предизвиква и демографската структура както в развитите, така и в развиващите се икономики. Именно когато по-старите хора увеличават потреблението, изразходвайки спестяванията си, а новите ограничения върху миграцията ще окажат натиск върху разходите за труд.

Освен това, нарастващото неравенство в доходите и богатството означава, че заплахата от популистка реакция ще бъде в сила. От една страна, това може да бъде под формата на фискална и регулаторна политика в подкрепа на работниците и синдикатите – още един източник на натиск върху разходите за труд.

От друга страна, концентрацията на олигополистична власт в корпоративния сектор също може да бъде инфлационна, тъй като увеличава ценообразуването на производителите. И, разбира се, реакцията срещу големите технологични компании (Big Tech) и капиталоемките технологии, за да бъдат спестени разходите за труд, което може да доведе до намаляване на иновациите като цяло.

Стагфлационната теза има контра аргумент

Въпреки обществената реакция, технологичните иновации в изкуствен интелект, машинното обучение и роботиката могат да продължат да отслабват работната сила, а демографските ефекти да бъдат компенсирани от по-високата възраст за пенсиониране (което предполага увеличаване на предлагането на работна ръка).

По същия начин днешният обрат на глобализацията може да бъде променен, тъй като регионалната интеграция се задълбочава в много части на света и тъй като аутсорсингът на услуги предоставя решения за премахване на бариерите пред трудовата миграция (индийски програмист няма де е задължен да се мести в Силициевата долина, за да разработва приложение за САЩ) .

И накрая, всяко намаляване на неравенството в доходите може просто да противодейства на забавното търсене и на дефлационната стагнация, без да причинява сериозна инфлация.

В краткосрочен план забавянето на пазарите на стоки, труд и суровини, както и на някои пазари на недвижими имоти, ще предотврати продължителен инфлационен скок. Но през следващите няколко години меките парично-кредитна и данъчно-бюджетна политики ще генерират постоянен инфлационен и в крайна сметка стагфлационен натиск поради възникването на произволен брой постоянни негативни шокове върху предлагането.

Можете да сте сигурни, че връщането на инфлацията ще има сериозни икономически и финансови последици. Бихме преминали от „Голямата умереност“ (дългогодишен период, започнал през 80-те години на миналия век, на ниска инфлация и положителен икономически растеж) към нов период на макроикономическа нестабилност. Световният „бичи“ пазар на облигации най-накрая ще приключи и нарастващата номинална и реална доходност на държавните дългови книжа ще направят днешния дълг неприемлив, което ще доведе до срив на световните фондови пазари. С течение на времето може дори да станем свидетели на завръщане на пазарните сривове от 70-те години на миналия век.

*Нуриел Рубини е професор по икономика в Училището по бизнес на Леонард Стърн към Нюйоркския университет и председател на Roubini Macro Associates. Бил е старши икономист към Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на БилКлинтън. Работил е за Международния валутен фонд, Федералния резерв на САЩ и Световната банка.