Металите са „горивото“ на зелената енергия, но никой не желае добива им

Енергетика / Анализи / Интервюта
3E news
1759
article picture alt description

Боян Рашев, sustainability.bg

Многократно съм писал защо ВЕИ революцията няма как да се осъществи бързо и не можем да разчитаме на нея за постигане на целите на Парижкото споразумение. Към причините от физичен и икономически характер тук добавям още една – непреодолимата комбинация от ненаситния глад на новите технологии за минерали и нежеланието на хората да приемат развитието на минната индустрия, която единствена може да ги достави.

Графиката долу показва две неща:
1. Нуждите от някои материали за електромобил срещу конвенционален автомобил.
2. Нуждите от някои материали за мегават инсталирана мощност технологии за производство на електричество.

Забележете, че:

1. Относителното количество на металите в „новите“ технологии е в порядъци по-голямо, а изискват и голямо разнообразие от доста редки метали, чиито добив тепърва ще трябва да се развива.

2. Производството на ток от един инсталиран мегават слънчева или вятърна централа е в пъти по-ниско от ядрена, газова или въглищна (т. нар. capacity factor), тоест нуждите от метали за единица произведена енергия са десетки пъти по-големи.

3. Показаните данни не включват изграждане на огромни полета от батерии за съхранение на голямо количество ток и цялата инфраструктура за надграждане на електроенергийните системи, за да могат да поемат толкова нови ВЕИ и електромобили,  тоест не отразяват най-голямата потенциална нужда от метали за успешна ВЕИ революция. 

Повишаването на добива в пъти в рамките на 10-20 г., на който и да е метал, е сизифовска задача. А за такива като кобалт, молибден, индий, телур, редкоземни елементи, които се извличат почти само като странични продукти от добива на базови метали като мед, олово и цинк, е абсолютно невъзможно. Нужни са толкова големи и спешни инвестиции в търсене, проучване и разработване на рудници, че половината световна икономика ще трябва да се впрегне в упражението.

Дори и горното някакси да се случи, минната индустрия има друг проблем, който все по-трудно се решава с пари – никой не я иска.

Последното проучване на EY (графика) за поредна година показва, че получаването на социален лиценз за работа (license to operate) е най-значимият бизнес риск, пред който са изправени минните компании и проекти.

Печално известно е отношението към всеки нов минен проект в България – народното опълчение е в бойна готовност още преди някой геолог да е стъпил, за да разбере дали изобщо някъде имаме нещо ценно за добив…

Не, по никакъв начин не сме уникални – това се случва навсякъде в Европа. Тук хем имаме най-амбициозни политики за промотиране на ВЕИ и електромобилност, хем сме тотално зависими от внос на практически всички критични материали за производството им. На теория в Брюксел говорят колко е важно да имаме собствен добив. На практика почти всеки нов конкретен проект, без значение за колко стратегическа суровина иде рече, бива спиран в отделните страни-членки по причини, които винаги са свързани с нежеланието на хората да има мини.

Ако проблемите бяха само в Европа, може би щеше да има шанс нужните метали все пак да бъдат добити някъде по света. Да, ама не са само тук. Всъщност съпротивата срещу минната индустрия е навсякъде и расте с всяка изминала година, което прави все по-трудно разработването на нови находища дори и в Африка, Русия или Китай.

Комбинацията от нуждата от много бързо увеличение на добива и съпротивата срещу всеки нов проект прави абсолютно невъзможна самата физическа доставка на материалите за ВЕИ и електромобилност и съхранение на ток. Не, тези енергийни технологии не са в състояние да спасят климата и планетата. Нужни са ни други решения.

Ключови думи към статията:

Коментари

Още от Анализи / Интервюта:

Предишна
Следваща