Илиян Василев: Нисковъглеродният модел, към който се стреми и България, да бъде опакован около интересите на потребителя

Илиян Василев

Илиян Василев, енергиен експерт и бивш посланик на България в Москва в интервю за сутрешния блок на Радио „Фокус“. Премиерът Бойко Борисов подкрепи амбицията на генералния секретар на ООН Антонио Гутериш ЕС да стане лидер в постигането на климатично неутрални нива вредните емисии до 2050 г. Министър-председателят смята, че страната ни преизпълнява ангажиментите си за повишаване на дела на използването на енергия от възобновяеми източници, като заема водещо място в ЕС с дял от близо 19 %. Отделно ЕК отправи 10 препоръки, които трябва да бъдат изпълнени до края на 2019 г., за да бъде одобрен националният план в областта на енергетиката и климата. Една от препоръките е да се създаде надеждна стратегия за разнообразяване доставките на газ. Министърът на външните работи Екатерина Захариева е на посещение в Азербайджан, където ще обсъди теми, свързани с изграждането на южния газов коридор и газовата връзка Гърция – България. До какви промени в енергетиката и икономиката на страната ще доведат тези събития.

Водещ: Да започнем с идеята на генералния секретар на ООН за неутралните въглеродни нива. Със сегашните темпове това възможно ли е и как ще се отрази на икономиките?

Илиян Василев: Всичко е възможно, въпросът е за цената. Знаете, че в четвъртък в Европейския съвет не успяха да постигнат съгласие относно амбициозните нива до 2050 г. да постигнем неутралност и срещу тази цел се обявиха Чехия, Полша, Естония. Странното е, че България е в тази група. Именно заради това и премиерът Борисов направи това изказване в полза на климатичните промени. Всъщност нещата са много прости. Има цена на прехода. И тази цена, когато стане прекалено голяма, тя компрометира или поставя в опасност способността на икономиката да се възпроизвежда по начин, по който да не деградира. Тоест има скорост и разходи, които икономиката и обществото не могат да поемат, без от това да рискуват самата способност да поддържат такива екосъобразни нива.

В този смисъл и проблемите за изхода от въглищата не са въпрос на някаква комсомолска амбиция, на някакъв свръхплан, а на разчети. Разчети, при които първо трябва да кажем обективно, че има няколко равнища на проблема с климатичните промени. Едното е високото равнище, това са емисиите в света, а те някак си са непостижими за Европа да ги реши сама по себе си, тъй като тя емитира все по-малко и по-малко от глобалните емисии, някъде 8 %, дори надолу, докато другите големи емитенти Китай, Индия, от миналата година и САЩ продължават да се развиват и нямат никакво намерение да компрометират способностите за икономически растеж, за да ограничат икономиката си или да наложат въглеродни данъци, с които могат забавят растежа и да забавят способността им да заемат първите места.

Да не забравяме, че от устойчивия модел на развитие на икономиката зависи способността да се откриват и нови по-екосъобразни технологии, включително такива за защита на околната среда. Въпросът е много по-сложен, отколкото той в момента се разглежда, само в плоскостта на Грета Тунберг, на едни такива стигащи до истерия призиви.

Затова казвам, че подходът е въпрос на разчети и България трябва не да се крие от проблема, а да влезе в този дебат в ЕК и да заяви ясно позиция, която да не компрометира икономическото развитие. Защото още днес може да го направим, само че трябва да наложим въглероден данък и този въглероден данък да доведе до увеличение на цените на тока, на парното, изобщо на базисни стоки, което ще убие конкурентоспособността на икономиката и най-накрая, поради липсата на възможности и на средства, ние няма да можем да пазим същата среда. Тоест от високата тема за екоемисиите трябва да сведем нещата до една много по-прагматична тема от гледна точка на екосъобразната среда, замърсяването, борбата с фините прахови частици. Изобщо много по-прагматично ниво на битката, а не толкова на такива гранд политики, които имайте предвид, че зад тях винаги има огромни финансови интереси.

Не случайно цената на въглеродните емисии само за една година скочи между 2017 и края 2018 г. с три и половина пъти. И това знаете ли защо се случи? Защото се намесиха големите инвестиционни банки и решиха от това да правят пари. А когато те се намесят да правят пари, тогава ние трябва да плащаме сметката. Нямаше нищо общо с първоначалната идея на борсата за емисии, които трябваше да бъдат плавни и да дават възможност на икономиките да се адаптират, съответно правителствата да финансират този преход, без от това да се стигне до рязко повишаване на целите и ние като затворим „Мариците“, на двата района – Стара Загора и Хасково, фактически им се нанася нещо като ядрен удар.

Водещ: Казвате България трябва да има ясна позиция. Само въглеродния данък ли трябва да включва тази ясна позиция? Какво още?

Илиян Василев: О, не, въглеродният данък е последната точка в тая схема. Преди това трябва да се оценят трезво първо способността на икономиката, на потребителите да поемат допълнителни натоварвания, да се оцени т.нар. капацитет за промяна, на базата на който да се направи икономически целесъобразен модел. Той в последна сметка ще позволи на икономиката да расте, на доходите да не падат и най-вече ще ориентира страната към един глобално конкурентен модел. Защото да не забравяме, че ако този преход доведе до по-ниско конкурентна икономика и по-ниско конкурентни граждани, защото конкурентността не се мери само на ниво икономика, но и на ниво колективно общество и индивидуално гражданите, значи цялата работа отива в някаква много странична посока.

Водещ: Според вас плащането на въглеродните емисии е една практика, която е опорочена, е свързано с отделянето на тези вредни емисии, ползвайки традиционните горива. Към какви енергийни източници трябва да се насочим, за да не допускаме въглеродно замърсяване и достатъчно бързо ли ги откриваме?

Илиян Василев: Първо трябва да направим онзи микс, който да ни е най-полезен от гледна точка на т.нар. съотношение разходи-ползи, кросбенефит анализ. Второ, трябва да оценим не само конкретния сегмент на влияние, примерно слънчеви панели и ветрогенератори, а комплексната оценка за въздействие. Защото в сметката за електромобили, ветрогенератори и слънчеви панели трябва да оценим и цялостния въглероден отпечатък. Имайте предвид, че преходът в тоя момент в масов мащаб налага натоварване върху световната миннодобивна промишленост, включително по т.нар. редки метали, 80 % от които се контролират от Китай. Тоест този преход обективно е ограничен от способността да се захранва с подобни суровини. Тези суровини също имат въглероден отпечатък – това е свързано с изработката на соларни панели или на електромобили, или на батериите, които са в тях. Тоест трябва да има по-интегриран и цялостен подход, за да оценим общо взето разходите или щетата, или отпечатък. Това едно.

Второто нещо, което трябва да направим, е тъй наречената, аз много я харесвам, прагматична екология. Защото в последна сметка хората не виждат емисиите толкова много - съгласете се, че в София нещата са по-добре, отколкото, когато имаше „Кремиковци“. Но това, което е важно, това е чистота на околната среда от гледна точка на замърсяването, както физическите онова, което да виждаме около себе си, така и фините прахови частици, така и замърсяването от автомобилите. Това не е плод на висока политика на емисиите, а е на ниска от гледна точка на борбата с автомобили, които са стари, които нямат филтри, изобщо тая прагматизация на борбата е много важна. Тъй като тя води първо до незабавни ползи и съумява да интегрира интересите на личността и на обществото заедно с възможностите на бюджета и на субсидии. Примерно субсидии в полза на прехода към по-ниско въглеродни автомобили. Но не абстрактни субсидии, които да изкривят пазара, а такива, които само да насърчат прехода и след това да оставят пазара сам да диктува. Защото ако има нещо, което да е най-лошо, е тъй нареченият социалистически подход, преразпределителен, при който насочват един голям обществен ресурс към някаква си модна към момента технология и всички се втурват в тая посока и най-накрая излиза, че парите са похарчени. Както между другото прекрасен пример със соларните панели. Хубавата страна на соларните панели беше, че те действително са една благодатна, нова технология, нещо, което можеше да даде сила на индивидуалния потребител, да го направи не само потребител или консуматор, да го направи производител, с което да го освободи от зависимостта от централните енергийни системи.

В България сега отчитаме 19 % дял на ВЕИ в крайната енергия, обаче структурата на това потребление е възможно най-лошата. Защото, докато в целия свят соларните панели са по покривите на хората, с което им дават възможност да намалят енергийната си сметка, ние олигархализирахме соларните панели и сега имаме огледален образ на т.нар. централизирана голяма енергия с големите соларни паркове, няма ги по покривите и така хората не могат да плащат по-малко. Ето това изкривяване е най-порочното и цялата тази идеологическа мантра, аз я наричам екоистерия, защото зад нея идват интересите на големите производители, на финансовите спекуланти на борсата на емисии, тя ето по тази линия трябва да се насочва. Да направим модела, който да бъде опакован около интересите на потребителя. Дали е индивидуален, дали е колективен или индустриален, това е отделно, но на потребителското равнище. И тогава ще видите, че няма никаква нужда от това да се замисляме и с тая абсолютно перверзна история, че ядрената енергетика била зелена или екоенергия. Да, ако я мерите в един малък сегмент, сигурно. Но като я измерите с всичките й последствия, с това, че последиците от тази ядрена енергетика за тях се плаща със стотици години, няма как просто да изчислите, само защото замърсяването се мери в компоненти, в които няма ядреното замърсяване, отпадъци и т.н., т.нар. дикъмишънинг, или извеждане от експлоатация, разходите им абсолютно не се калкулират.

Водещ: Докато постигнем този модел в интерес на потребителя, обаче ще продължим да използваме силно замърсяващи, оставащи въглероден отпечатък ресурси. Визирам и въглищата, които споменахте, и природния газ. И тъй като споменахме препоръките на ЕК, една от тези препоръки е да се направи добра газова инфраструктура. Смятате ли, че България върви с всички газови проекти по които работи, вървим ли в правилната посока в създаването на инфраструктура, специално газова?

Илиян Василев: Ами по принцип правим добри крачки, въпрос е, че както се казва, ние правим отделни движения, но липсва цялостен контекст и стратегия, в който да се определят приоритетите, към какво се стремим и как ще мерим ефективността на нашата политика. Защото ако я мерим от гледна точка на разход на средства, с което примерно „Булгаргаз“ прави най-рекордното си в цялата си история емисионно усилие, което е много над онова, което е т.нар. революционно и скокообразно развитие, а не го правим от гледна точка на еволюционното развитие. Тези проекти, които отдавна висят в програмата на „Булгартрансгаз“ и той не ги реализира. Примерно 12 години ние чакаме разширението на газовото хранилище в Чирен. И при това, забележете, това е проект, който е тотално управляван от бизнес модел, тъй като търсенето на газово хранение надвишава в пъти предлагането. В този смисъл влагането на 1 долар там е сигурно, че ще бъде икономически целесъобразен.

Второто, интерконекторите. Интерконекторите се развиват, но както виждате, те са в странна позиция. Интерконекторът с Румъния от няколко години, но той не се използва. Тоест нещо не е сметнато. Същата работа и с интерконектора със Сърбия, който залиня. Логиката на ЕК е не да се правят големи транзитни проекти, а да се прави свързаност чрез интерконектори, през които минава и възможността за пренос и интеграция на пазара. В момента, в който направиха продължението на „Турски поток“. Защото вие буквално на разстояние от 50 километра имате един голям проект, който отива до Зайчар и който ще пренася премиерно 12 млрд. куб м газ или повече и този проектът залиня.

По същата причина залиня и интерконекторът с Турция. Тоест има едно, как да кажа, едно такова много „ура“ политика с големи хъбове, с гранд дизайни, а нещата в бизнеса са на практика оценка на пазарно потребление, тоест пазарът да удостовери смисъла на това, което правим. След това финансирането не е толкова сложно и изобщо не е проблем, че ние ще растем постепенно и еволюционно само в рамките на онова, което пазарът удостовери като потребно, а няма да растем с идеята, че някой премиер може да каже, че сме центъра на всичко, че имаме най-много компресори в региона, 80 % от компресорите.

Защото в последна сметка и смисълът на това, което правим, е срещу нашите инвестиции да получим сигурни транзити. В този смисъл онова, което се прави примерно за обслужване на руския газов транзит, е тотално непропорционално, несъразмерно с това, което се прави като усилие от държавата от гледна точка на обслужване на конкурентен транзит. Примерно на транзит в северна посока към реверс на трансбалканския газопровод, на интерконекторите с Румъния. Защото имайте предвид, че освен че се блокират точки, и то критични точки, участъци между компресорна станция Странджа и компресорна станция Провадия, за да се обслужи руския проект, блокирането на тези капацитети не позволява използването за транзит към Украйна, а Украйна е най-големият притегателен център за потребление в момента в целия регион.

Много по-голям от Италия, много по-голям от Австрия, от Унгария, от всеки. Но за голямо съжаление ние някак си свикнахме да светим с отразена светлина. Ако „Газпром“ поиска, ние ще ги обслужим, но собственото ни мислене, кое е най-доброто за нас, досега винаги е било функция на това, което е най-добро за „Газпром“. Самостоятелното мислено не ние много характерна черта.

Водещ: Може би с някои от тези газови проекти ще покажем и собственото си мнение. Вие казахте, че са по-скоро несъвършени тези проекти, но все пак биха ли могли да доведат до диверсификация, за която толкова се говори, и тя за вас добър момент ли е за българската икономика и енергетика?

Илиян Василев: О, със сигурност. Аз не казвам, че всичко това е негативно. Въпросът е от гледна точка на анализа разходи-ползи ние ще имаме капацитети, които няма да бъдат ангажирани. Както дадох примера с румънския капацитет. Ако това беше проект, който трябва да се самофинансира, две години вие нямате един лев, имате разходи, които са направени, но няма един лев приход. Защо? Защото няма компресорна станция, няма съответно потребители, спедитори, търговци, които да го ползват. Същата работа е и интерконекторът с Гърция, който е първият, в който няма „Газпром“ участие, нито е заявен капацитет и от две години се спира всячески. Изобщо типично за българската ситуация. Ние сме спрели сами всичко. Защото интересите в различните проекти са прекалено силни, а ние нямаме волята да си отстояваме собствения интерес и да правим нещата в рамките на онова, което пазарът е удостоверил и е доказал и да поеме рискове, които са съразмерни с нашия интерес. Разбирате ли, че „Булгартрансгаз“, който има приход от примерно, условно казано, от около 250 милиона лева, в момента се ангажира с проект, който е 3 млрд. Всеки банкер ще ви кажа, че това е несъразмерен риск.

Интервна Елеонора ЧОЛАКОВА, Радио Фокус







Коментирай
Изпрати
Антибот
Презареди
* Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
0 коментари