Политическата криза увеличава дефицита на стратегическо мислене в българската енергетика

Д-р Борислав Боев

Политиката е в основата на стратегическото развитие на българската енергетика. Отсъствието на адекватна стратегия до голяма степен се дължи на натрупани системни проблеми в политическото управление на енергетиката. Причините за липсата на дългосрочни хоризонти в енергетиката и поставянето на конкретни приоритети, са от най-разнообразен характер. Тези причини, обаче, могат да бъдат групирани в две големи категории. Първата може да се нарече „хронична“ и е породена от спецификата на политическата власт в повечето от западните демокрации. Ограничените мандати, атомизирането на политическия процес, нарояването на политическите субекти и късогледството на мнозинството от политиците, поставят стратегическото управление в обективна невъзможност за изпълнение на каквито и да е задачи. Обикновено правителствата са нестабилни, мандатите им са с кратък хоризонт, особено от гл. точка на комплексната структура и инертна траектория на развитие на енергийния сектор. За 4-5 г. могат да се положат основите, но изпълнението на стратегиите изисква определена степен на политическа последователност. Последното изобщо не се наблюдава в България, защото всяка една следваща власт има първостепенния и често първосигнален приоритет да отмени всички ключови решения на предната. От това политическо късогледство и елементарен, битов реваншизъм страда стратегическия мениджмънт, който на практика отсъства в българската енергетика от повече от две десетилетия. Съгласно разпоредбите в Закона за енергетика, обаче, държавната политика в енергетиката се осъществява именно чрез Народното събрание и Министерски съвет. Народното събрание приема стратегия за устойчиво енергийно развитие по предложение на МС, но в момента този процес няма как да се случи, понеже няма работещо НС.

Втората група от проблеми са т.нар. „ситуационни“ проблеми. Те се влияят от злободневните теми, от политическите сътресения на деня. Въпреки изключително краткия период на въздействие („всяко чудо за три дни“), пораженията остават трайни, защото често пъти рокадите засягат не само най-високите етажи на властта, но и средните и ниските нива, където освен политическите назначения, все още присъстват и експерти. Оскверняването им допълнително обезкървява управлението на енергетиката, защото експертната тежест все повече намалява, за сметка на политическия опортюнизъм и партийните подаяния. Последиците от такава кадрова политика не са само за личните съдби на професионалистите в сектора, но и за цялата обезпеченост на системата.

Комбинацията от тези две големи категории дава своите ефекти. Вече година и половина България няма действаща енергийна стратегия. Времевата рамка на предишния стратегически документ, „Енергийна стратегия на Република България до 2020 г.“ приключи, а на нейно място няма подобен документ. Единственият действащ такъв, който донякъде запълва празнината, е Интегрирания национален план в областта на енергетиката и климата (ИНПЕК), приет през 2020 г. Продължението на вече изтеклата енергийна стратегия, - „Стратегия за устойчиво енергийно развитие на Република България до 2030 година, с хоризонт до 2050 година“ бе внесено за обществено обсъждане в началото на февруари, но от тогава няма конкретни действия. България реално вече половин година няма енергийна стратегия.

Липсата на работещо Народно събрание и стабилно правителство са допълнително утежняващи обстоятелства, но те не са единствената  причина за отсъстващата стратегическа мисъл в енергетиката. Напротив, там проблемите са доста по-дълбоки и имат системен характер. Отсъства жизненоважната спойка между академичните институции, компаниите в енергетиката и държавното ръководство. В отделните звена пък няма никаква приемственост между поколенията, което създава напрежение между кадрите. По този начин се създава траен отлив на мотивация за работа и вяра в бъдещето на цялата система.

Изготвянето на стратегически документи за развитието на енергетиката е първата стъпка към полагането основите на онова нещо, което някога може да се превърне в „българска енергийна доктрина“. Уви, политическото ръководство и партийните кадри са неузрели за такива действия. В една изключително тромава по своя състав и структура система всеки един различен глас често се заглушава, а инициативността бива парирана. Така, освен загубата на време и изчезването на експертния потенциал, се губят и натрупванията в системата. А както знаем, знанията, особено в наши дни, са водещ фактор при капиталонатрупването. Някои учени дори стигат и по-далеч, обявявайки знанията за най-важния капитал. Тези твърдения изобщо не са лишени от логика.

А българската енергетика се сблъсква с множество проблеми, които са както с вътрешен, така и с външен характер. Външната проблематика е ясна – агресивната политика на Брюксел спрямо въглищата буквално ликвидира икономически въглищните централи. Държавната „ТЕЦ Марица-Изток 2“ натрупа 341 млн. задължения за изминалата 2020 г., а водещата причина за това са драстично повишените цени на въглеродните емисии. Нещо повече, 2021 г. се очертава да бъде още по-кошмарна, защото цените за тон емитиран CO2 надхвърлиха 55 евро. Различни аналитични институции дават прогнози, че годината може да приключи с цена 75 евро/tCO2, а перспективите за 100 евро въобще не са далечни. Всичко това на практика ликвидира българската въглищна индустрия, която е в основата на енергийния суверенитет на страната. Последиците обаче далеч няма да бъдат само за този енергиен отрасъл. България често пъти е с най-скъпия ток на европейските електроенергийни борси, а това поставя икономическата политика в неизгодно положение. На практика не може да се води никаква дългосрочна инвестиционна политика, защото непредвидимите цени на електроенергията, и най-вече скъпия ток, отблъскват промишлените инвестиции и високотехнологичната индустрия, защото при тях електроенергията е водеща компонента при формирането себестойността на продукцията.

Ролята на стратегическото управление, което е в ръцете на политическото ръководство винаги е водеща. Посоката на развитие на европейската енергетика не е зададена от вчера, тя не е гръм от ясно небе, напротив – търговията с емисии е въведена още през 2005 г. А тогава вече беше ясно, че България ще се присъедини към Европейския съюз – там, където действително ѝ е мястото. Следователно въпросът защо още от тогава не се мислеше в посока договаряне на дерогационни механизми за българските въглищни централи и постепенното им преобразуване в нискоемисионни енергийни комплекси? Конкретен отговор едва ли ще бъде получен, но именно политическото късогледство и мисленето само в рамките на мандата, съчетани с нашата си нравственост, са водеща причина за това бездействие. По аналогичен начин се развиха и плановете за строителство на нови ядрени мощности – някои проекти се превърнаха в 40 годишна сага, а организационно-управленския хаос буквално ги превърна в неосъществими и обществено компрометирани. Това резултира в имиджова вреда не само за конкретен енергиен отрасъл, но постави под въпрос способността на управленците в енергетиката да взимат адекватни и устойчиви решения.

Стратегическото управление е важно, защото задава координатите на развитие. Там трябва да бъдат заложени принципи и дейности, които са от общ национален интерес. Тяснопартийните интереси трябва да бъдат сведени до минимум, а в идеалния случай елиминирани, защото става въпрос за енергийна сигурност и национален суверенитет. А сега на къде е въпросът? Не е ясно до края на годината дали ще се създаде стабилно правителство, което въобще може да стартира някакъв процес по стратегическо целеполагане. Освен това предстоят и президентски избори, а това означава, че политиците ще плуват в свои води – още няколко месеца страната ще бъде в постоянна предизборна кампания. Но тази кампания не кове стратегически документи, понеже нито има необходимия консенсус, нито има законовите механизми. В този смисъл, твърдението, че енергетиката се намира в цугцванг изобщо няма да е пресилено. Нито пък да кажем, че свободното падане продължава и ръководството, а и цялото общество, ще се замисли по-сериозно едва тогава, когато положението стане нетърпимо.

Липсата на работещо Народно събрание и задаващата се ера на „къси парламенти“ са все обстоятелства в ущърб на стратегическото управление на енергетика. Не е възможно да се изработи никаква устойчива стратегия, която да стои над злободневните партийни интригантствания и окопни борби за власт. Времената, обаче, далеч не са спокойни – българската енергетика изобщо не е защитена, нито от неблагоприятните за нея климатични политики от ЕС, нито от вътрешната управленска немощ. Сега, повече от всякога, е необходим национален консенсус по няколко приоритета, които са фундаментални за съществуването на суверенна енергийна система в България въобще. Такива приоритети са незабавното съставяне на пътна карта за икономически рентабилно преобразуване на комплекса „Марица Изток“, гарантиране сигурността на газовите доставки, изграждането на нови ядрени мощности и внимателна преценка на потенциала за нови ВЕИ инсталации, защото и от тях ще има потребност. Не на последно място – трябва да се вземе финалното решение дали активно ще се проучва българската акватория в Черно Море за енергийни ресурси, защото ако такива бъдат намерени, особено в изобилие, могат коренно да променят баланса на силите в региона.

В българската енергетика са се натрупали сериозни дефицити в стратегическото управление. Целеполагането отсъства, а моментът е изключително невралгичен. Необходими са спешни промени, които в никакъв случай не трябва да бъдат с реваншистки характер, защото рискът и малкото останали качествени хора да бъдат отблъснати, е голям. Затова промяната преди всичко трябва да бъде с една простичка цел – запазването на енергийния суверенитет, оттам и на националната сигурност. Процесът е дълъг и изисква мъдрост и търпение. Но действията трябва да започнат незабавно. В противен случай рискуваме да загубим цялата енергийна система.