"Съдбовната 15-та година" или какво е бъдещето, към което ни води 2015 г.?

Ако се вярва на теорията в книгата „Съдбовната 15-та година“, 15-та година на всеки век задава тона на цялото столетие. 2015 г. беше богата на трагични събития и добри новини и обещава трудно бъдеще за Запада и неговата културна хегемония. Предлагаме ви едно великолепно интервю на Atlantco с Бернар Лешербоние и Александър дел Вал.

Atlantico: В книгата „Съдбовната 15-та година“ описвате теория, според която тонът на всеки век се задава от неговата 15-та година. Как бихте могли да я обясните?

Бернар Лешербоние: 15-та година е повратен момент, сблъсък между две столетия. В историята на 15-та година винаги са се случвали знакови събития. 1615 г. е годината на смъртта на Людовик XIV и първа стъпка към епохата на Просвещението. През 1815 г. е поражението на Наполеон при Ватерло и началото на промишлената революция. През 1914 г. г. Първата световна война въведе човечеството в XX век.

В книгата „Съдбовната 15-та година“ аз пиша, че 2015 г. би трябвало да е наситена със събития и съм идентифицирал три разделителни линии, чието начало бе поставено още през 2014 г.: ислямският тероризъм, преустройство на политическия пейзаж във Франция със засилване на Националния фронт и неизбежните войни в Близкия Изток. Всичко това обаче е продължение на отдавнашни тенденции, поради което не миришат на ясновидство. Днес политическият и цивилизационен разкол се съпровожда от технологичен и икономически. Затова мен ме вълнува въпросът: как ще влезем в XXI век?

Какви са резултатите, които могат да бъдат обобщени предвид тази теория? Какви отрицателни и положителни събития трябва да се отбележат на първо място? Какво ни очаква?

Бернар Лешербоние: Управляващите страната ни очевидно са изчерпани и повечето не са на една вълна с историята. Политическите сили не са в състояние да се справят със ситуацията. Мисля, че през следващите години ни очаква смяна на поколенията, след което ще последват мащабни политически пренареждания на фона на младежта, настроена за продължителна война.

Александър дел Вал: Ние се движим към бъдещето, където ни очаква постепенният и неумолим упадък на Запада. Това не означава неговият разпад или изчезване: става въпрос за загуба на хегемонията и интелектуалното и идеологическо влияние. В новият свят парадигмата на другите цивилизации все по-малко и по-малко ще се съобразява със западните ценности, въпреки че всички те, колкото и да е парадоксално са въоръжени със западни технологии. Сега ние виждаме ясното разграничение между разпространените разработени от Запада технологии и неприемането на хегемонията на Запада, неговото „високомерие“ и дори най-истинските му високи стойности, като правата на човека (те твърде често са ставали предлог за възприемането като проява на неоколониализъм, на военна намеса).

Вторият важен момент: ние влизаме в многополюсен свят, за което говори стратегическото засилване на дуета Русия-Китай, подемът на Индия (тя стана символ на неприсъединяващи се държави и отстоява свой собствен курс), връщането на преден план на Иран, Турция и Египет, без да говоря за Бразилия и ЮАР, държавите от Югоизточна Азия (Индонезия, Малайзия) и Германия, която фактически стана лидер на Европа. Турция се стреми да заеме лидерска позиция в Близкия Изток, да намери независимост от Запада и в същото време да си извоюва място в ЕС. Иран продължава съперничеството със Саудитска Арабия в цяла поредица от свързани един с друг конфликти. Бразилия, Колумбия и Мексико си оспорват друг вид лидерство в Латинска Америка...Всяка страна иска да разшири своето влияние на ниво нови геоикономически и геоцивилизационни полюси на фона на засилването на реваншисткото самосъзнание (регионализъм, фундаментализъм, радикален ислямизъм, нео конфуцианство и т.н).

Случващите се събития навеждат на мисълта, че глобализацията се оказва не така щастлива и, че формиращият се след студената война (и терористичните актове от 11 септември 2001 г.) свят ще се характеризира с формиране на идеологически и геополитически полюси, който ще се ръководи от собствени прерогативи, стремейки се да се избави от господството на Запада и придържа към реалната политика. Преди всичко за това говори самоутвърждаването на путниска Русия, която от 2013 г. (тоест от втората украинска криза) заявява, че повече няма да позволи на американците да се намесват просто така в ситуацията в страните от близката чужбина и дори в Близкия Изток. Тази нова Русия не смята да позволява на американците да дестабилизират приятелските режими и да създават заплаха за непосредствените й интереси в името на така наречените права на човека, които обаче нерядко се нарушават от приятелите на Запада, като ислямистките монархии от Персийския залив...

Турция се стреми да стане нова Османска империя и активно действа в Сирия и Ирак, по палестинския и сунитския въпрос и т.н. Русия също си възвърна Крим, защитава докрай режима на Башар Асад и се сближава с Китай в рамките на антинатовска Шанхайска организация за сътрудничество.

Десетилетието след студената война, когато Америка можеше да прави каквото си иска и както си иска (въпреки че нейните решения често водеха до много посредствени резултати) остана в миналото. Руснаците, китайците, а също така колумбийците, бразилците, индийците и мюсюлманските страни не искат и не могат да водят война със САЩ, но искат всички да вземат предвид техните виждания за света, самосъзнанието и правото на отказ от западната либерална демокрация.

Независимо дали това е БРИКС, ШОС (тази антинатовска организация включва Русия, Китай, средноазиатски страни и наблюдатели като Индия и Иран), движението на не присъединените начело с Индия или Организацията за ислямско сътрудничество (57 настроени против светската държава и правата на човека страни), за тях Западът повече не е пример. По-скоро той се превърна в мишена, въпреки че от материална гледна точка му подражават дори много повече отпреди. Тук може да се спомене и стремежа на китайците и техните съюзници да създадат алтернатива на МВФ, да разширят конкуренцията с долари и да го свалят от пиедестала. Останаха в сила и рефлексите на студената война. Русия и Китай още са в привилегирования клуб на петте постоянни членки на Съвета за сигурност към ООН, докато от другата страна съществуват множество страни, които останаха зад борда на основаните след Втората световна война институции (Индия, Мексико, Бразилия, ЮАР, Япония, Индонезия, Турция, Иран, Нигерия...). Те искат да получат полагащата им се част от глобалния пай и открито си го искат.

Така че многополюсният свят се характеризира не само с глобализация (наивните хора я смятаха за щастлива и без конфликти), която стресира недостатъчно силните страни с подема на нови „антихегемонистични образования“, а също така и с появата и засилването на транснационалните мафиотски групи и формирования от рода на Ислямска държава, които активно сътворяват хаос (точно така сепаратистите се ползват с отслабване на централната власт). Иначе казано, твърдението за това, че пазарната глобализация разрушава и разширява националните държави по своята същност е погрешно. Ако националната държава е силна, тя става по-националистическа (като Китай, Индия, Иран, Турция, Русия и т.н.) и засилва своите позиции, докато в противен случай се оказва жертва на западната хегемония, сепаратизма и радикалният ислямизъм и се разпада така, както Судан, бившата Югославия, Сирия, Ирак, Йемен, Либия и т.н. Тоест, глобализацията не означава край на националното самосъзнание и появата на „граждани на планетата“ (независимо от обоснованото безпокойство по повод промените в климата), а само издигане на философски концепции, които може да носят националистически, империалистически, фундаменталистки или регионалистичен характер.

Иначе казано, 2015 г. отбеляза посмъртно триумфа на Самюел Хътингтън, който бе демонизиран и заливан с мръсотия за това, че посмя да каже, че краят на студената война няма да премахне националното самосъзнание, а обратно – по-скоро на негова основа ще се породят нови конфликти. За правотата на думите му говори обстановката по всички континенти, дори в Западна Европа и сепаратистите в Белгия и Испания, без да се смятат ултранационалистите в Япония, Китай, Виетнам и Корея, или стремящите към световен халифат фанатични ислямисти.

Ако трябва да се говори за позитивните моменти, през 2015 г. започна потенциално положително сближаване на Иран с останалата международна общност. И ако в Либия и Сирия, арабските революции еволюираха в ужасен ислямизъм, Тунис стана първата арабска страна, която решително се движи по пътя на демократична смяна на властта, независимо от терористичните актове и постоянни заплахи. Възможно е през следващите години примерът на Тунис да бъде последван и от други арабски страни, както това стана през 1980-те години в Латинска Америка, когато в няколко страни бе установена демокрация след десетилетия на военна диктатура. Друг положителен момент стана осъзнаването на реалността от затоплянето на климата: последната конференция за климата се оказа успешна, предвид провала на предходните. Не може да не е радостно това, че страни като Китай и САЩ подписаха споразумението, въпреки че се отказаха от ограниченията.

Накрая, след ислямските терористични актове в Париж, в цяла Европа и САЩ се наблюдават промени в поведението на някои западни лидери, например Оланд и Тръмб, които започват да говорят, че Русия не е страшен враг, а съюзник пред лицето на бъдещите заплахи. След новата студена война, която достигна апогея си в периода от 2013 г. до лятото на 2015 г. (тогава се доближихме до сериозен конфликт с Русия), напрежението по-скоро спада, а западните държави, както се вижда са съгласни да върнат Русия в общността на нациите, независимо от запазващите се търкания и разногласия.

До какво може да доведе този многополюсен свят? Как трябва да се държи Западът и в частност Франция?

Александър дел Вал: Западът и Франция трябва да извлекат урок от миналото. Мисля, че последствията от войната в Либия бяха толкова катастрофални, че Западът не може да повтори подобна дипломатическа и стратегическа грешка. Ако иска да запази водеща роля в стремящият се към многополюсна система свят, ще му се наложи да се откаже от комплексите си и високомерието си, да премине от контрапродуктивната и постколониална политика към честна и открита защита на дългосрочните си интереси.

Ако Западът иска да го уважават, той трябва да се върне към реалната политика и да съсредоточи вниманието си върху ключовите зони на интереси, а не да се разпилява върху глобални цели, които едновременно го изтощават и предизвикват ненавист спрямо него. Той трябва да приеме, че светът повече не е фокусиран върху него, да отстоява ценностите на своята територия, а не да се опитва да ги наложи на други, които не се нуждаят от това. Ние следва да приемем това, което лично аз наричам „втора деколонизация“. Не задължително това да е заплаха. Става дума за геополитически и идеологически факти, които е необходимо да осъзнаем. Тоест да допуснем, че другите страни и цивилизации може да имат други ценности.

Днес, както ми се струва на мен, съществуват два противоположни Запада. Първият, възникнал по време на студената война и веднага след нея: той се определя от атлантизма, високомерното зацикляне на свободната търговия и „общочовешките ценности“. Вторият е сам по себе си плод на един многополюсен свят, тласкан от смяна на реалната политика с геополитически и цивилизационни ориентири. Нещо подобно е съществувало през миналия век в епохата на френската колонизация. Републиканците (днес те биха били наречени „леви“) са се стремели да пренесат „цивилизацията“ до племената на туземците, докато десните монархисти, колкото и да е парадоксално, са били против колониалния авантюризъм, смятали са, че той само отвлича вниманието, разпилява силите и пречи за защита на интересите. Тоест, хуманистите са били за намеса, а националистите – против.

Днес линията на разцепление минава между западният глобализъм и преориентираният национализъм. Нещо подобно се е наблюдавало и в епохата на марксизма. Сега този проблем е остър както никога: трябва ли да отстояваме нашите общочовешки ценности, нима за нас е трудно да ги посеем, дори в собствената си ограждения, особено в районите, където живеят представители на трето поколение имигранти, а оставената празнота от релатвизма е била запълнена от ново самосъзнание, като това на радикалните ислямисти.

Ние по-скоро би трябвало да изберем вторият вариант: да се съсредоточим върху нашата собствена територия и да отстояваме нашите ценности тук и преди да се опитваме да ги предложим на някой друг. Вмешателството сериозно дискредитира тези прекрасни ценности. Днес те дори предизвикват ненавист спрямо нас, тъй като на тях се леда не като на подарък, а като на прикритие, на оправдание на нова форма на колониализма. Иначе казано, всичко това предизвиква ненавист към нас и отслабва позициите ни.

Какви ще бъдат основните проблеми на идващият век? И как ще се справим с тях?

Александър дел Вал: Основният проблем на бъдещето – това е кръвта на икономиката и човешкото общество, тоест енергетиката. Трябва да се постараем да се справим без страните от Персийския залив, които са огнището на радикалния ислямизъм и негов главен спонсор. Затова борбата с ислямизма е тясно свързана с трансформация в енергийния сектор. Необходимо е колкото се може по-скоро да се откажем от производството на въглеводороди от Персийския залив заради борбата със замърсяването на околната среда, радикалният ислямизъм и зависимостта от тези тоталитарни държави, които искат да ислямизират целият свят. Втората задача е в това да се възстанови престижът на Запада, който независимо от деколонизацията е сериозно помръкнал. Но това може да стане само в случай, че се съсредоточим върху нашите интереси, оставим в миналото високомерието и неоимпериализма. Третият и най-важен момент: нашият най-страшен враг се крие в това, което аз наричам заразни комплекси. Става дума за етническият, културен и цивилизационен мазохизъм в угода на универсалното възприятие на човечеството, което трябва да помете всички традиции и самосъзнанието, започвайки от нас.

Колото и да е странно Западът е арогантен, когато се опитва да насажда своите идеи и ценности по целия свят, въпреки че на собствената си територия ги потъпква, дискредитирайки христиано-юдейските и гръцко-римските корени, които са в основата на самите ценности (представяйки ги така, все едно, че идват от нищото). Този западен комплекс е много опасен, тъй като изпитва ненавист към себе си, култура на малоуважаване, настояща социална патология, от която трябва да се излекува спешно. Това води до сериозни последствия, в това число и на местно ниво, в кварталите, където живеят дошлите извън пределите на Европа мигранти. Как може да се осигури интеграция на новопристигналите, ако ние се съмняваме в нашите собствени ценности, изпитваме ненавист към нашата собствена религиозна история и политическото минало? Западът сгреши, когато повярва, че може да се откаже от христианско-юдейските и гръцко-римските корени, създавайки чисто идеологическо или юридическо самосъзнание. Нито една система не се създава просто така – от нищото. Нито едно дърво и цъфнал клон не могат да живеят без корени. Затова Западът ще трябва да се обърне към собственото си самосъзнание, ако иска да постигне интеграция на масата от новопристигнали. В противен случай, той ще загине. И сам ще е виновен за това.

 

Бернар Лешербоние е преподавател в Университета Париж – XIII, автор на много исторически есета и романи.

Александър дел Вал е признат геополитолог, преподавател по международни отношение в Университетат в Мец и бивш сътрудник на вестник France Soir.

 











Коментирай
Изпрати
Антибот
Презареди
* Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
0 коментари