Самоподхранваща се регулация

Калоян Стайков
Източник: m.econ.bg

Автор: Калоян Стайков

 

Регулацията, както всеки инструмент, сама по себе си не е нито добра, нито лоша. Тя може да въвежда трайно установени и добри практики в социалния и икономически живот, може да налага ограничения с подобряване на пазарната среда, а може и да въвежда задължения, които изкуствено изкривяват пазарните взаимоотношения. Именно на последния вариант напомня предложения в края на миналата година пакет от мерки с името Чиста енергия за всички европейци — освобождаване на европейския потенциал за растеж.

Предлаганите мерки имат три основни цели:

  • поставяне на енергийната ефективност на първо място;

  • постигане на глобално лидерство в областта на енергията от възобновяеми източници;

  • осигуряване на потребителите на справедливи сделки.

Тъй като тези цели не следват естественото пазарно развитие, а представляват административна намеса в обществения живот, е необходимо създаване на различни стимули под формата на държавна помощ (ДП), както положителни, така и отрицателни, за постигането им. Подобно на целите в стратегията „Европа 2020”, която предвижда до 2020 г.:

  • намаляване на емисиите на парникови газове с 20% в сравнение с нивата от 1990 г.;

  • 20% от потреблението на енергията от възобновяеми източници;

  • 20% увеличение на енергийната ефективност.

Не е изненадващо, че тези стимули – ДП №1, са свързани с допълнителни разходи за бизнеса и населението. Нещо повече – тези разходи оказват различна тежест върху компаниите в различните сектори, като този дял е около 30-40% от производствените разходи при цветните метали. За да не загубят пазарен дял, тези компании получават „отстъпка” от наложените административни ангажименти за намаляване на вредните емисии или постигането на определена енергийна ефективност, което е ДП №2.

Както вече казахме, за постигането на ангажиментите за намаляване на вредните емисии и постигане на определени нива на енергийна ефективност са необходими допълнителни разходи под формата на ДП №1, които се разпределят върху бизнеса и домакинствата. След направените отстъпки обаче разходи за компания, която не получава отстъпка, или за едно домакинство се увеличават, тъй като фиксираният разход се разпределя върху по-малко плащащи лица. Това, естествено, води до затруднения при покриването на енергийните разходи и е една от причините за нашумелия през последните години термин „енергийна бедност”. Този проблем предполага нова държавна намеса и ДП №3, а резултатът отново е увеличение на разходите за останалите потребителите, независимо дали това ще е чрез увеличаване на сметките за ток или чрез допълнителни бюджетни разходи.

Всичко това изглежда парадоксално, тъй като изглежда, че държавните регулации създават повече проблеми, отколкото решават, но това далеч не е всичко. Разходите за електроенергия най-общо се формират от три компонента – цена на електрическата енергия, мрежови услуги и държавни данъци и такси. Именно в последната група се включват разходите за преференциално изкупуване на електроенергия и всякакви „отстъпки”, предоставени на потребители и/или производители. Докато цената на електрическата енергия в развитите икономики е резултат от пазарни фактори, то останалите две цени се определят по административен начин. С други думи стимулът за промяна на доставчика – т.е. пазарният елемент, на чиято база се търговците се конкурират за клиенти, е единствено цената на електрическата енергия и колко е по-малък делът му от общата сметка, толкова по-малък пазарният стимул. А това неминуемо ще доведе до необходимост от нова държавна намеса и нова ДП №(пореден).

Естествено е в така създалата се ситуация всяка група да настоява за своето:

  • производители на електрическа енергия – ВЕИ - за изпълнение на политически цели (това ще продължи и в периода до 2030 г.), конвенционалните - за невъзстановяеми разходи в резултат на пазарни реформи, за сигурност на доставките, за студен резерв и т.н.;

  • Компаниите в промишлеността – за облекчение на преките и непреките (тези в цената на електрическата енергия) ограниченията за вредните емисии, за намаляване на разходите за субсидиране на производството от ВЕИ и високоефективно комбинирано производство на топло- и електрическа енергия, за иновации, инвестиции, запазване на работни места и т.н.;

  • домакинства – за компенсиране на намаления разполагаем доход в резултат на екологични и енергийни политики.

Крайният резултат от това е увеличаване на държавната намеса в икономиката, а не намаляването ѝ, каквато е целта на трите либерализационни пакета от директиви, приети между 1996 и 2007 г. Нещо повече – необходимостта от намеса не се дължи на т.нар. пазарен провал, а е резултат от създаване на погрешни стимули за постигане на неясни цели, който може да се нарече административен провал.

Провал е, защото енергийната и екологичната политика, дори и да са добре замислени, не могат да бъдат самоцел, тъй като тяхната функция е да спомагат за развитието на обществото. В случая обаче ставаме свидетели на политики, които, дори да имат положителен ефект в дългосрочен план, представляват сериозна тежест пред развитието на икономиките и обществата в краткосрочен и средносрочен план. Това води до необходимост от нови и нови държавни намеси в различни сфери на обществения живот. Лесно може да бъде направена аналогия с комарджия, който е загубил част от парите си, но вместо да осъзнае грешката си, удвоява залога, за да възстанови загубите си.

 

Прочетете повече на: http://ime.bg/bg/articles/samopodhranvashta-se-regulaciya/

 







Коментирай
Изпрати
Антибот
Презареди
* Моля, пишете на кирилица! Коментари, написани на латиница, ще бъдат изтривани.
0 коментари